Когато Бока прочете цялото писмо, почувствува, че Гереб не лъже, че се е поправил и заслужава да се върне при тях. Затова той повика при себе си адютанта Челе.
— Адютант — каза той, — свирни третия сигнал, който означава всички да дойдат при генерала.
— Какъв е отговорът, моля? — запита Мари.
— Почакайте малко, Мари — отговори заповеднически генералът.
Малката тръба засвири и на острия й призив момчетата плахо занадничаха измежду купчините дърва. Те не разбираха какво значи това, защо ги вика тръбата при генерала. Но когато видяха, че Бока стои спокойно на мястото си, престрашиха се и след минута цялата армия в боен ред отново стоеше пред генерала. Бока прочете писмото и ги запита:
— Да се върне ли?
А момчетата, защо да крием, бяха добри момчета. Всички отговориха в хор:
— Да се върне!
Бока се обърна към слугинята и каза:
— Нека да дойде. Това е отговорът.
Мари огледа всичко, цялата армия, шапките с червено-зелено, оръжията… После изхвръкна през вратичката.
— Рихтер! — извика Бока, когато останаха сами и Рихтер излезе от редицата. — Ще зачисля Гереб при тебе — каза генералът, — ти ще отговаряш за него. Щом забележиш първото съмнително движение, ще го хванеш и ще го затвориш в колибата. Не вярвам да стане нужда, но известна предпазливост не е излишна. Свободни сте! Днес няма да има битка, както разбрахте от писмото. Всичко запланувано за днес се отлага за утре. Щом те не са променили бойния си план, и нашият ще си остане същият.
Не успя да продължи, защото внезапно някой ритна вратичката, която след излизането на слугинята не беше залостена, и през нея със светнало лице, щастлив, сякаш пристига на обетована земя, се показа Гереб. Когато видя цялата армия, той се усмихна. Пристъпи към Бока и сред общото вълнение отдаде чест. На главата си носеше шапка с червено и зелено, както момчетата от улица „Пал“.
Той поздрави и каза:
— Господин генерал, представям ви се!
— Добре — отвърна Бока, без да се церемони. — Зачислен си при Рихтер, засега като обикновен редник. Ще видя как ще се държиш по време на битката и тогава ще ти върна чина.
После се обърна към армията:
— Строго забранявам да говорите за грешката на Гереб. Той иска да поправи вината си и ние му прощаваме. Никой да не го обиди с думичка и да не го упреква. И на него му забранявам да говори за случилото се, понеже въпросът е приключен.
Настъпи тишина. Момчетата пак си казаха наум:
„Бока е умно момче, заслужава да бъде генерал.“
Рихтер веднага започна да обяснява на Гереб какво трябва да прави утре по време на битката. Бока разговаряше с Челе. И докато всички разговаряха кротко, съгледвачът, който продължаваше да язди оградата, изведнъж прибра десния си крак, провесен дотогава към улицата. По лицето му се изписа ужас и уплашено запелтечи:
— Господин генерал… неприятелят идва!
Бока се спусна като мълния към вратичката и я залости. Всички погледнаха Гереб, който стоеше до Рихтер пребледнял като смъртник. Бока му викна сърдито:
— Значи си ни излъгал?! Пак ли ни излъга?!
Гереб не можеше да отговори от изненада. Рихтер го грабна за ръката.
— Какво значи това? — крещеше Бока.
Най-после с големи усилия Гереб измърмори:
— Може би… може би са ме забелязали на дървото… и така са искали да ни подведат…
Съгледвачът погледна към улицата и скочи от оградата, грабна оръжието си и влезе в строя при другите.
— Идват червеноризците! — съобщи той.
Бока отиде при вратичката и я отвори. Той застана пред вратата на улицата. Червеноризците наистина идваха. Но бяха само трима. Двамата Пасторовци и Себенич. Когато видяха Бока, Себенич измъкна бяло знаме от палтото си и го развя към Бока. Той извика отдалече:
— Ние сме пратеници!
Бока се върна на площадката. Срамуваше се малко, че обвини така необмислено Гереб. Той се обърна към Рихтер:
— Пусни ги. Идват пратеници с бяло знаме. Прости ми, Гереб.
Нещастният Гереб въздъхна. Едва не попадна в ареста невинно. Но съгледвачът си изпати.
— А ти — кресна му Бока — погледни добре какво се задава, преди да вдигаш тревога! Ех, че си плашливо магаре! — и той изкомандува: — Върнете се всички между купчините! При мен ще останат само Челе и Колнаи. Ходом, марш!
Армията се изтегли с войнишка стъпка и скоро заедно с Гереб изчезна зад купчините дърва. Последната шапка в червено и зелено изчезна тъкмо когато пратениците почукаха на вратичката. Адютантът им отвори. Те влязоха. И тримата носеха червени ризи и червени шапки. Пристигнаха без оръжие, а Себенич високо държеше бялото знаме.
Бока знаеше какво се прави в такива моменти. Взе копието си и го облегна до оградата, за да няма оръжие. Колнаи и Челе безмълвно последваха примера му, в старанието си Челе дори стигна дотам, че остави на земята тръбата си.
Пристъпи по-големият Пастор.
— Вие ли сте пълководецът?
Челе отговори:
— Да. Той е генералът.
— Ние сме посланици — каза Пастор, — аз съм водачът. Дойдохме, за да ви обявим война от името на нашия пълководец Фери Ач.
Когато произнесе името на пълководеца, членовете на делегацията отдадоха чест. Бока и другите също поздравиха от учтивост. Пастор продължи:
— Не искаме да изненадаме неприятеля си. Ние ще дойдем точно в два и половина часа. Това искаме да ви съобщим. Чакаме вашия отговор.
Бока почувствува, че моментът е много важен. Когато отговори, гласът му леко трепереше:
— Приемаме обявяването на войната. Но трябва да се разберем. Не искам тя да се превърне в побой.
— И ние не искаме — отговори сърдито Пастор и сведе глава по навик.
— Искам да прилагаме само три бойни способа — продължи Бока. — Пясъчни бомби, борба по всички правила и двубой с копия. Знаете правилата, нали?
— Да.
— Който бъде повален и двете му рамена допрат земята, е победен, повече не може да се бори. Но може да продължи по останалите два начина. Съгласни ли сте?
— Съгласни.
— А с копията е забранено да се бие и мушка. С тях може само да се дуелира.
— Така е.
— Двама не могат да нападат един. Но армия срещу армия може да се бие. Приемате ли?
— Приемаме.
— Тогава няма какво повече да говорим.
Той отдаде чест. Членовете на делегацията отвърнаха на поздрава и Пастор се обади отново:
— Трябва да попитам още нещо. Командирът ни възложи да се заинтересуваме какво е станало с
