Немечек. Чухме, че е болен. Ако е болен, упълномощен съм да го посетим, защото се държа много храбро миналия път при нас, а ние много уважаваме такъв неприятел.
— Той живее на улица „Ракош“ No.3. Много е болен.
Последва безмълвно отдаване на чест. Себенич отново издигна високо знамето, а Пастор изкомандува: „Ходом марш!“ Делегацията излезе през вратичката. Те чуха от улицата звука на тръбата, с която генералът отново свикваше при себе си армията, за да й разкаже за случилото се.
А пратениците бързо замаршируваха към улица „Ракош“. Спряха пред къщата, в която живееше Немечек. Пред входа стоеше едно момиченце, което запитаха:
— Тук ли живее Немечек?
— Да — отвърна момиченцето и ги поведе към бедното партерно жилище, където живееше Немечек. До вратата имаше малка, синя ламаринена табела с надпис „Андраш Немечек, шивач“.
Пратениците влязоха, поздравиха. Казаха за какво са дошли. Майката на Немечек, бедна, слаба, русичка женица, която много приличаше на сина си — или по-точно казано: синът й приличаше много на нея, — ги заведе в стаята, където редникът лежеше на легло. Себенич и тук вдигна високо бялото знаме. Пастор отново пристъпи напред:
— Носим ти поздрав от Фери Ач, който ти пожелава да оздравееш.
Малкото русичко момче, което лежеше пребледняло и разрошено на възглавницата, при тези думи се надигна в леглото. То се усмихна щастливо и запита:
— Кога ще бъде войната?
— Утре.
То се натъжи.
— Тогава аз не ще мога да дойда — каза печално то.
Пратениците не отговориха нищо. Всички подред се ръкуваха с Немечек и Пастор с намръщено, диво лице разчувствуван рече:
— Прости ми.
— Прощавам ти — каза тихо малкото русичко момче и се закашля. То легна обратно на възглавницата, а Себенич я оправи под главата му. После Пастор каза:
— Е, да си вървим.
Знаменосецът пак вдигна бялото знаме и тримата излязоха в кухнята. Там майката на Немечек каза разплакана:
— Вие всички… вие сте толкова добри момчета… и така обичате моето бедно, малко момче. Затова… затова… ще ви почерпя с чаша шоколад…
Пратениците се спогледаха. Шоколадът беше много примамливо нещо. Но Пастор все пак излезе напред и този път, без да свежда глава към гърдите си, вдигна хубавата си тъмнокоса глава и гордо заяви:
— На нас не ни се полага шоколад. Тръгвай!
И те излязоха по войнишки.
VIII
Денят на войната беше прекрасен пролетен ден. Сутринта валя дъжд и момчетата през междучасията поглеждаха тъжно през прозорците. Бояха се дъждът да не провали цялата битка. Но към обяд дъждът спря и небето се проясни. В един часа вече грееше чудесното пролетно слънце, паважът изсъхна и когато момчетата си тръгнаха от училище, беше пак топло и ветрецът довяваше свежия полъх от хълмовете на Буда. По-подходящо време за битка едва ли биха могли да си пожелаят. По крепостите пясъкът се беше намокрил, но щеше да изпръхне до следобед. Така бомбите щяха да бъдат по-добри.
В един часа падна голямо тичане. Всички хукнаха към къщи и в два без петнадесет на площадката, където се събра цялата армия, цареше голямо оживление. Някои още носеха хляб в джобовете си, останал от обяд, и го дъвчеха. Но сега момчетата вече не бяха така възбудени, както вчера. Вчера още не знаеха какво ще стане. Посещението на пратениците разпръсна възбудата и вместо нея настъпи сериозно очакване. Вече знаеха кога ще дойде неприятелят и как ще се води сражението. Всички горяха от желание за бой и чакаха с нетърпение да се хвърлят в него. Обаче половин час преди битката Бока промени бойния план. Когато момчетата се събраха, видяха изненадани, че пред четвърта и пета крепост зее голям и дълбок окоп. По-страхливите веднага си помислиха, че го е изкопал неприятелят, и затова наобиколиха Бока:
— Видя ли този окоп?
— Видях го.
— Кой го е изкопал?
— Изкопал го е Яно тази сутрин по мое нареждане.
— Защо ни е?
— Изменям част от бойния план.
Той погледна бележника и повика при себе си командирите на частите „А“ и „Б“.
— Виждате ли онзи окоп?
— Виждаме го.
— Знаете ли какво е окоп?
Оказа се, че нямат истинска представа какво е окоп.
— Окопът — заобяснява Бока — служи на армията да се прикрива в него, за да не я вижда неприятелят, и в подходящ момент да започне битката. Бойният план се изменя, защото вие няма да стоите до вратичката откъм улица „Пал“. Разбрах, че така не е добре. И двете части ще се скрият в окопа. Когато част от неприятеля влезе през вратата от улица „Пал“, крепостите веднага ще започнат да бомбардират. Неприятелят ще тръгне към крепостите, понеже няма да забележи окопа пред купчините дърва. Когато стигне на пет крачки от окопа, вие ще подадете главите си и ненадейно ще започнете да го бомбардирате с пясък. В същото време крепостите ще поддържат непрекъснат обстрел. Тогава вие ще изскочите от окопа и ще се нахвърлите срещу врага. Няма веднага да го подгоните към вратата, а ще почакате, докато ние ликвидираме частите откъм улица „Мария“, и ще ги подгоните към вратата едва когато наредя да свирят атака. През това време ние ще натикаме в колибата тези, които са влезли откъм улица „Мария“, а войниците от първа и втора крепост ще се прехвърлят на останалите крепости и нашата армия от улица „Мария“ ще ви се притече на помощ. Следователно вие само ще ги задържате. Разбрахте ли?
— Разбира се.
— В този момент ще наредя да свирят атака. Ние ще бъдем тогава два пъти повече от тях, защото половината от тяхната армия ще бъде вече в колибата. Според правилата, които приехме, няма значение, ако сме повече при групово нападение. Само при единичните нападения е забранено двама да се нахвърлят срещу един.
Когато Бока разказваше това, Яно отиде при окопа, дооправи го с няколко копки и изсипа още една количка пясък в него.
През това време войниците от крепостите усърдно работеха, правеха-струваха по нещо върху купчините дърва. Крепостите бяха построени така, че зад цепениците се виждаха само главите на момчетата. Те се навеждаха понякога и отново се подаваха. Правеха пясъчни бомби. Върху кулата на всяка крепост вятърът развяваше малко червено-зелено знаме, липсваше само знамето от трета крепост. Това бе знамето, което на времето отмъкна Фери Ач. Не бяха го заместили с друго, защото искаха да си го възвърнат по време на боя.
Да, но сигурно си спомняте, че знамето, преминало през толкова премеждия, напоследък беше при Гереб. Първо го беше взел Фери Ач и червеноризците го бяха скрили в развалините на Ботаническата градина. Оттам го беше откраднал Немечек, чиито малки стъпки бяха открили в пясъка. През паметната вечер, когато малкото русичко момче неочаквано беше слязло от дървото сред червеноризците, двамата Пасторовци го измъкнаха от ръката му и то отново се намери при томахавките в тайния оръжеен склад на червеноризците. Последен оттам го взе Гереб, за да се издокара пред момчетата от улица „Пал“. Бока обаче заяви, че не им трябва откраднато знаме, че искат да си го върнат с чест и доблест.
Ето защо вчера, когато пратениците на червеноризците едва си бяха отишли, делегати на момчетата от улица „Пал“ тръгнаха със знамето към Ботаническата градина.
Когато стигнаха в Ботаническата градина, там тъкмо провеждаха военен съвет. Челе водеше делегатите
