— Ох… може би сега ще му прости.
Но когато видяха, че Бока клати отрицателно глава и Гереб все пак си отиде, всички избухнаха от възторг.
А когато председателят се обърна към тях, гръмна щастливото „ура!“. Харесваше им, че председателят им не е дете, а сериозен мъж. На всички им се искаше да го прегърнат и разцелуват. Но времето беше военно, не можеха да сторят друго, освен да извикат. Така и сториха, извикаха с пълни гърди, колкото им глас държеше.
— Твърд момък си, батенка! — каза гордо Чонакош. Ала се изплаши и веднага се поправи: — Не „батенка“… извинете… господин председател.
И започна бойното учение. Разнесоха се гръмки команди, между купчините дърва се разтичаха военни части, атакуваха крепостите, на всички страни се разхвърчаха пясъчни бомби. Всеки изпълняваше точно определената му задача. Това още повече засили въодушевлението.
— Ще победим! — носеше се отвсякъде.
— Ще ги разбием!
— Ще вържем пленниците!
— Ще пленим самия Фери Ач!
Само Бока остана сериозен.
— Не се главозамайвайте — каза им той. — Запазете доброто си настроение за след битката. А сега, който иска, може да си върви. Още веднъж повтарям: които утре не дойде навреме, е изменник!
С това обучението свърши. Но никой не искаше да си ходи. Момчетата се разделиха на групи и обсъждаха поведението на Гереб.
Барабаш се провикна пискливо:
— Съюзът на маджунарите! Съюзът на маджунарите!
— Какво искаш? — запитаха момчетата.
— Общо събрание!
Колнаи не беше забравил за общото събрание, което бе обещал да свика и пред което трябваше да даде обяснение защо е оставил да се втвърди съюзният маджун. Той не се зарадва, че ще има събрание.
— Е добре, нека има общо събрание — съгласи се той. — Моля уважаемите членове да се оттеглят встрани.
И уважаемите членове начело със злорадствуващия Барабаш се измъкнаха между купчините дърва чак до оградата, за да проведат общото събрание.
— Да чуем, да чуем! — викаше Барабаш. А Колнаи се обади служебно:
— Откривам събранието. Има думата господин Барабаш.
— Хм, кхм… — прочисти зловещо гърлото си Барабаш. — Уважаемо общо събрание! Господин председателят се надяваше, че заради военното обучение ще се отложи събранието, на което той ще бъде свален.
— Ехе! Ехе! — провикнаха се от противниковата страна.
— Какво ехекате — кресна ораторът, — зная какво говоря! Господин председателят успя да отложи за малко неприятните въпроси благодарение на учението, което проведохме… но повече не може да ги отлага. Защото сега…
Той спря внезапно. На малката вратичка се потропа силно, а напоследък момчетата се стряскаха от всяко почукване. Не знаеха дали не пристига врагът.
— Кой чука? — попита ораторът и всички наостриха уши.
Отново се разнесе силно, нетърпеливо чукане.
— Чукат на вратата — каза с разтреперан глас Колнаи и погледна през една цепнатина между дъските на оградата. После учуден се обърна към момчетата: — Пристигнал е някакъв господин.
— Отвори му де!
Той отвори вратичката. В двора наистина влезе добре облечен господин, в черна пелерина с голяма яка. Имаше голяма закръглена брада и носеше очила. Той спря на прага и се провикна:
— Вие ли сте момчетата от улица „Пал“?
— Да! — отговориха в хор членовете на съюза на маджунарите.
Човекът с наметката влезе и изгледа по-дружелюбно момчетата.
— Аз съм бащата на Гереб — съобщи той, като междувременно затваряше вратичката.
Настъпи тишина. Щом при тях идваше бащата на Гереб, работата беше сериозна. Лесик смушка в ребрата Рихтер:
— Тичай, викни Бока!
Рихтер изтича към парната резачка, където Бока тъкмо обясняваше на момчетата провиненията на Гереб. А господинът с брадата се обърна към тях:
— Защо сте изхвърлили сина ми оттук?
Колнаи пристъпи:
— Защото ни издаде на червеноризците.
— Кои са тези червеноризци?
— Една друга група момчета, които ходят в Ботаническата градина… но сега искат да ни отнемат площадката, защото няма къде да играят на топка. Те са нашите противници.
— Преди малко синът ми се прибра разплакан. Дълго го разпитвах какво му е, но той не искаше да каже. Най-после, когато му заповядах, той призна само толкова, че го обвиняват в предателство. Тогава му рекох: „Вземам си шапката и отивам при тези момчета. Ще поговоря с тях и ще попитам дали това е вярно. Ако не е вярно, ще настоявам да ти се извинят. Но ако е истина, ще си изпатиш, защото баща ти цял живот е бил честен човек и няма да позволи синът му да стане предател“. Така му казах. Ето ме сега тук и ви подканям да кажете откровено, с чисто сърце — предател ли е синът ми или не. Е?
Настъпи мъртва тишина.
— Е? — повтори бащата на Гереб. — Не бойте се от мен. Кажете ми истината. Аз трябва да зная несправедливо ли е обиден синът ми или заслужава наказание.
Никой не отговори. Никой не искаше да огорчи човека с пелерината, който изглеждаше добър и толкова ревниво пазеше честта на малкия си син. А той се обърна към Колнаи:
— Ти каза, че ви е предал. Сега трябва да докажеш това. Кога ви е издал? Как ви е предал?
Колнаи се обърка:
— Аз… аз… само чух…
— Това е нищо. Има ли някой, който е сигурен в това? Кой го е видял? Кой знае?
По това време откъм крепостите се показаха Бока и Немечек. Водеше ги Рихтер. Колнаи въздъхна облекчено.
— Ето — започна той, — там идва… онова малко, русичко момче… това е Немечек… той го е видял. Той знае.
Те изчакаха, докато трите момчета се приближат. Но Немечек се запъти направо към вратичката. Колнаи се провикна:
— Бока! Елате тук!
— Сега не можем — отговори Бока. Почакайте малко. На Немечек му е много лошо, задушава се от кашлицата. Трябва да го изпратя до в къщи…
Когато човекът с наметката чу името на Немечек, той се провикна:
— Ти ли си Немечек?
— Да — отвърна тихичко малкото русичко момче и пристъпи към облечения в черно мъж, който му каза строго:
— Аз съм бащата на Гереб и дойдох тук, за да узная дали моят син е предател или не. Другарчетата ти казаха, че ти си го видял, че ти знаеш. Тогава отговори честно: вярно ли е или не?
Лицето на Немечек изгаряше от температура. Той беше вече сериозно болен. Слепоочията му тупаха, ръцете му пареха. И целият свят наоколо изглеждаше толкова особен… Този брадат чичко с очила, който беше толкова строг към него, както учителят господин Рац, когато мъмреше лоши ученици… и тези вцепенени момчета, които го гледаха… войната… вълненията… всичко… и строгият въпрос, зад който се
