страни, достигаше шумът на отминаващите каруци, но въпреки това Бока имаше чувството, че се намира не в центъра на голям град, а някъде далече в непозната земя, в необятна равнина, където утре една битка ще реши съдбата на народите. Момчетата не издаваха звук, стояха спокойно по местата си и чакаха команда. Бока чувствуваше, че сега всичко зависи от него. От него зависеше добруването и бъдещето на малката дружина. От него зависеха веселите следобеди, играта на топка, различните игри и забавления, които приятелите му устройваха тук. И Бока се гордееше, че е приел да изпълни такава благородна задача.
„Да, ще ви защитя!“ — каза си той наум.
Той огледа любимата площадка. После погледна към купчините дърва, над които любопитно надничаше тесният железен комин на парната резачка и весело бълваше снежнобели облачета пара — толкова весело и безгрижно, сякаш днешният ден не се различаваше от другите, сякаш не беше заложено на карта всичко, всичко…
Да, Бока се чувствуваше като голям пълководец пред решително сражение. Той си спомни за великия Наполеон… И мислите му се зареяха в бъдещето. Как ще бъде? Що ще бъде? Какво ще стане от него? Ще стане ли войник, ще командува ли някога в униформа истинска армия в някоя далечна земя на истинско бойно поле — не заради едно малко късче земя като площадката, а заради онази голяма, родна земя, която се нарича отечество? Или ще стане лекар и всеки ден ще води велики, сериозни и смели битки срещу болестите?
Докато Бока размишляваше унесен, спусна се тиха пролетна привечер. Той въздъхна дълбоко и тръгна към купчините дърва, за да направи проверка на войските в крепостите.
Момчетата видяха от върховете на купчините, че към тях се приближава пълководецът. В крепостите настъпи оживление. Войниците подредиха пясъчните бомби и застанаха мирно.
Но пълководецът внезапно спря насред път и погледна назад, сякаш се ослушваше. После се обърна и бързо се отправи към вратичката на оградата.
Някой чукаше на нея. Бока дръпна резето и отвори малката врата. Той отстъпи изненадано.
Пред него стоеше Гереб.
— Ти ли си? — запита смутено той.
Бока не успя веднага да му отговори. Гереб влезе бавно и затвори вратичката след себе си. Бока все още не знаеше защо е дошъл Гереб. Този път той не беше весел и спокоен, както друг път. Беше бледен и измъчен; наместваше нервно яката си и личеше, че иска да каже нещо, но не знае как да започне. Бока мълчеше, Гереб също и двамата стояха безмълвни и смутени един срещу друг. Накрая се обади Гереб:
— Дойдох… да поговоря с теб.
Бока също си възвърна дар слово. Спокойно, сериозно му отговори:
— Няма за какво да говорим. Най-хубаво е да си отидеш през тази врата така, както си дошъл.
Но момчето не го послуша.
— Слушай, Бока — започна Гереб, — зная, че си разбрал всичко. Вие почти всички знаете, че съм преминал на страната на червеноризците. Дошъл съм тук не като шпионин, а като добър приятел.
Бока го прекъсна тихо:
— Ти не можеш да дойдеш тук като добър приятел.
Гереб наведе глава. Очакваше, че ще го нагрубят, че ще го изгонят, но не беше очаквал, че ще разговарят с него така кротко и отчаяно. Много го заболя. Повече, отколкото ако бяха го ударили. Той продължи да говори също тихо и унило:
— Дойдох да поправя грешката си.
— Не можеш — каза Бока.
— Но аз съжалявам… много съжалявам… нося ви знамето, което Фери Ач заграби оттук и което малкият Немечек беше успял да вземе… и което после двамата Пасторовци изтръгнаха от малката ръка на Немечек…
Произнасяйки това, той измъкна изпод палтото си малкото червено-зелено знаменце. Очите на Бока светнаха. Малкото знаме беше смачкано, на места разкъсано, личеше, че са водени битки за него. Ала тъкмо затова знаменцето беше красиво. Беше дрипаво като истинско знаме, минало през огъня на битките.
— Знамето — започна Бока — ще си върнем сами от червеноризците. А ако не можем да си го върнем, все едно — всичко ще пропадне… Тогава ще се махнем оттук, ще се пръснем… няма да бъдем повече заедно… А така не ни трябва знамето. И ти не ни трябваш…
Той понечи да тръгне. Сякаш искаше да зареже Гереб. Ала онзи го хвана за края на сакото.
— Янош — започна той сподавено, — признавам, че много сгреших пред вас. Искам да поправя грешката си. Простете ми!
— О — отвърна Бока, — аз вече отдавна съм ти простил!
— И ще ме приемете ли пак?
— Не.
— В никакъв случай ли?
— В никакъв случай.
Гереб извади кърпичката си и я поднесе към очите си. Бока му каза натъжено:
— Гереб, не плачи, не искам да плачеш пред мен. Иди си кротко в къщи и ни остави на мира. Дошъл си при нас, защото и червеноризците вече ти нямат доверие.
Гереб прибра кърпичката в джоба си, искаше да се покаже мъж.
— Добре, ще си отида — каза той. — Никога вече няма да ме видите. Но ти давам честна дума, че дойдох тук не защото са ме намразили червеноризците. Причината е съвсем друга.
— Така ли? А каква е тя?
— Няма да ти кажа. Може би ще разбереш. Но тежко ми, ако разбереш…
Председателят го погледна с недоумение:
— Какво искаш да кажеш?
— Сега няма да ти обясня — измърмори Гереб и тръгна към малката вратичка. Там спря, обърна се още веднъж и каза: — Ако те помоля още веднъж, няма ли да ме приемете обратно?
— Не.
— Тогава… няма да те помоля.
Той побягна и тръшна вратичката. Бока се поколеба за миг. За първи път беше толкова жесток с някого. Той дори понечи да тръгне след него и да извика: „Върни се, но вече никога не прави така!“ — ала внезапно си спомни една сцена. Спомни си смеха на Гереб, с който преди няколко дена той беше побягнал по улица „Пал“. Спомни си как им се подигра, когато двамата с Немечек стояха на тротоара тъжни, с оклюмали глави и в ушите им звучеше презрителният смях на Гереб.
„Не — каза си той, — няма да му извикам да се върне. Той е лошо момче.“
Бока се обърна, за да тръгне към купчините дърва, но спря от учудване. Всички момчета стояха върху купчините, всички до едно бяха наблюдавали разигралата се сцена. Бяха се покачили горе дори онези, които не бяха разпределени по крепостите. Затихнала, цялата малка армия се беше наредила върху симетрично подредените купчини дърва, никой не проронваше дума, всички със затаен дъх бяха очаквали да видят какво ще стане между Бока и Гереб. И когато Гереб си излезе и Бока тръгна към купчините, потисканото вълнение избухна и цялата армия внезапно завика възторжено в хор:
— Ура! — екнаха свежите детски гласчета от купчините дърва и шапките полетяха във въздуха.
— Да живее председателят!
Страхотно изсвирване разцепи въздуха, такова изсвирване, каквото, вероятно не можеше да издаде и парната резачка, колкото и да се надуваше. Това беше остро, победоносно изсвирване. Разбира се, беше свирнал Чонакош. Той се огледа щастливо и заяви весело:
— Брей, никога през живота си не съм свирил с такова удоволствие!
Бока спря насред площадката. Трогнат и щастлив, отдаде чест на армията си. Сега пак си спомни за великия Наполеон. Той е бил обичан така от своята стара гвардия…
Всички видяха разигралата се сцена и всички бяха наясно с Гереб. Не можеха да дочуят разговора на двете момчета при вратичката, но видяха движенията и разбраха всичко. Видяха отрицателния жест на Бока. Видяха, че не му подаде ръка. Видяха, че Гереб си тръгна разплакан. Когато се обърна при вратичката и каза нещо на Бока, всички се сепнаха малко.
Тогава Лесик прошепна:
