И той разбираше и знаеше това, което никой не смееше да изговори. И той виждаше как неговият редник постепенно и непоправимо гасне. Знаеше какъв ще бъде краят и че той скоро ще настъпи. Пълководецът победител не се срамуваше, че за първи път не е мъжествен и сериозен, не искаше и да знае, че се държи като дете, и продължаваше да плаче и хлипа:
— Малки приятелю… скъпи мой приятелю… миличък мой капитане…
Мина един човек и го попита:
— Защо плачеш, момче?
Той не отговори. Мъжът сви рамене и го отмина. После дойде някаква бедна жена с голяма кошница, спря се, но не каза нищо. Погледна го любопитно и също си отмина. Сетне дойде един нисичък мъж и зави към входната врата. Оттам той се обърна и го погледна. Позна го.
— Ти ли си, Янош Бока?
Бока го погледна:
— Аз съм, господин Немечек.
Беше шивачът, носеше костюм на ръката си. Връщаше се от Буда, където беше ходил да пробва тропосания костюм. Този човек разбираше Бока и не го попита: „Защо плачеш, момче?“ — нито го изгледа любопитно, а отиде при него, прегърна умната му главица и заплака по-силно и от него. Той плачеше така, че Бока отново стана генерал.
— Не плачете, господин Немечек — заутешава той шивача.
Шивачът изтри очите си с опакото на дланта и махна във въздуха, сякаш казваше: „Всичко ми е вече все едно, поне да си поплача малко“.
— Бог да те поживи, момчето ми! — каза той на генерала. — Иди си в къщи.
И той влезе в двора.
Бока също изтри очите си и въздъхна дълбоко. После огледа улицата и понечи да си тръгне. Но нещо сякаш го спираше. Знаеше, че не може да помогне на Немечек, но чувствуваше свое свято задължение да остане тук на почетна стража пред къщата на своя умиращ войник. Той постоя пред входа, после премина на другата страна на улицата и оттам загледа малката къщичка.
По малката глуха уличка отекнаха нечии стъпки. „Сигурно се прибира някой работник“ — помисли той и с приведена глава се заразхожда по тротоара. В главата му напираха странни мисли, каквито не бяха му идвали досега. Мислеше за живота и за смъртта, но не успяваше да намери отговори на тези големи въпроси.
Стъпките приближаваха все повече и сега му се струваше, че се забавяха. В сенките на къщите предпазливо се приближи някаква тъмна фигура и спря пред дома на Немечек. Погледна през входната врата, за миг влезе във входа и пак излезе. Спря… Почака… Започна да се разхожда нагоре-надолу пред къщата и когато стигна под близкия фенер, един полъх на вятъра развя палтото му. Бока погледна нататък. Под палтото лъсна червена риза.
Беше Фери Ач.
Двамата главатари се изгледаха. За първи път се срещаха насаме, на четири очи, и то тъкмо тук, пред тази тъжна къща. Единият беше доведен от сърцето си, а другият от съвестта си. Те не си казаха нищо. Само се гледаха. После Фери Ач тръгна и продължи да се разхожда пред къщата. Той се разхожда дълго, чак докато портиерът се появи от тъмния двор, за да заключи входната врата. Тогава Фери Ач пристъпи към него, свали шапката си и съвсем тихо го попита нещо. Отговорът на портиера долетя до Бока:
— Зле е…
И портиерът тръшна тежката врата. Грохотът наруши тишината на улицата и затихна като гръм сред планините.
Фери Ач тръгна бавно и се запъти надясно. Бока също трябваше да се прибира вече. Студеният вятър свиреше, единият главатар тръгна наляво, другият надясно. Но и на раздяла те не си казаха нищо.
Най-после малката уличка заспа в хладната пролетна нощ и само вятърът се разхождаше из нея, лудееше, потропваше по стъклата на фенерите, разлюляваше жълтите светли пламъчета, караше да скърцат плачливо петлетата от няколкото ръждиви ветропоказатели. Вятърът се промушваше през всички пролуки, нахлу дори в малката стая, където бедният шивач седеше до масата и замислен вечеряше сланина, увита във вестник, и където в леглото малкият капитан се задъхваше с пламнало лице и блеснали очи. Вятърът звънтеше по прозорците и люшкаше пламъка на газената лампа. Дребната женица зави по-добре детето си:
— Духа вятър, синчето ми.
А малкият капитан с тъжна усмивка, едва чуто, почти шепнешком, промълви:
— Духа откъм площадката. Духа откъм скъпата площадка…
IX
Няколко страници от голямата книга на Съюза на събирачите на маджун:
„На днешното общо събрание взехме следните решения и ги записахме в голямата книга на съюза.
§ 1
На страница 17 на голямата книга има вписване, което гласи: ерньо немечек, с малки букви. С настоящата поправка същото вече не е валидно. Споменатото вписване се случи по погрешка и общото събрание заявява, че съюзът е обидил без вина горепосочения член, а той е приел доблестно наказанието и в битката участвува като истински герой, което е исторически факт. Ето защо съюзът на маджунарите заявява, че старото вписване е грешка на съюза, и в настоящия протокол протоколчикът ще напише името на незаслужено обидения член само с главни букви.
§ 2
С настоящото записвам само с главни букви:
ЕРНЬО НЕМЕЧЕК
§ 3
Общото събрание на Съюза на събирачите на маджун единодушно гласува благодарност на нашия генерал Янош Бока затова, че вчера командува битката като истински пълководец от учебника по история, и в знак на нашето уважение реши, че всеки член на нашия съюз е длъжен у дома в учебника си по история на страница 168 отгоре на четвърти ред до заглавието «Янош Хуняди» да допълни с мастило: и Янош Бока“. Това решение взехме, понеже пълководецът го заслужава, защото ако не беше ръководил така добре битката, червеноризците щяха да ни победят. Освен това всеки е длъжен в откъса „Падането на Мохач“ до името на епископ Томори, защото и той е бил победен, да напише с молив: „и Фери Ач“.
§ 4
Понеже въпреки нашите протести генерал Янош Бока насилствено отне съюзното имущество (24 крайцера), понеже всеки трябваше да даде всичко, което има, за военни цели, а с парите купиха тръба, и то за 1 форинт и 40 крайцера, макар че на сергиите при Рьозер могат да се купят тръби за 50 и за 60 крайцера, но те купиха по-скъпа тръба, защото свирела по-силно, а на всичко отгоре пленихме и бойната тръба на
