Пишещата машина

Ерик усети, че уискито започваше да го хваща. Светлината избледня. Стаята започна да се люлее пред очите му. Лицето му стана безчувствено. Той прокара вдървените си пръсти през гъстата си, дълга до раменете, руса коса.

Втренчи се с отвращение в нещото върху кухненския шкаф.

— Хей, ти. Обзалагам се, че дори клавишите ти не работят. — Ерик грабна лист хартия. — Ето. — Завъртя валяка и с изненада видя колко гладко захапа листа. — Е, поне не си пълен боклук. — Пи още скоч и си запали нова цигара.

Рубриката му вече не го интересуваше. Колкото и да се напъваше, не можеше да съчини нищо за модерната проза. В ума му се въртеше само едно — какво ще се случи след две седмици, когато Симънс дойде да си прибере наема.

— Не е честно. Системата е срещу мен.

Тази мисъл го вдъхнови. Да. Ще напише разказ. Ще покаже на света какво мисли за нея. Вече знаеше как ще го кръсти. Заглавието беше от шест букви и той ги напечата: „Бълвоч_“_.

Клавишите се движеха по-леко, отколкото очакваше. Гладко. Плавно. Но въпреки задоволството си от този факт, Ерик усети нещо нередно, нещо смущаващо — потракването на клавишите беше по- продължително от необходимото.

Усети устните си набъбнали. Мислите му взеха да се замъгляват, когато се наведе да види какъв отпечатък е оставила старата лента върху хартията. Примигна и се наведе още повече. Беше напечатал Бълвоч, а на листа пишеше Заливът на Флетчър.

Удивлението му го накара да се намръщи. Нима беше толкова пиян, че не можеше да се контролира? Нима вдървените му от алкохола пръсти натискаха произволни клавиши? Не, ако беше така, върху листа щеше да има някаква безсмислица, а думите Заливът на Флетчър бяха съвсем смислени, въпреки че се различаваха от това, което смяташе, че е напечатал.

„Явно съзнанието ми прави номера — каза си Ерик. — Мисля, че печатам едно, а в действителност печатам друго. Всичко е заради скоча.“

За да провери теорията си, той се опита да проясни съзнанието си и да се концентрира върху движението на пръстите си. Натисна внимателно няколко определени клавиша. Този път потракванията на буквите бяха толкова продължителни, колкото тръбваше да бъдат. И все пак… Ерик погледна намръщен листа и видя не думата, която беше напечатал (разказ), а съвсем различна дума (новела).

Зяпна. Знаеше, че не е напечатал това. Нещо повече — през целия си живот беше писал само разкази. Никога не беше правил опит — липсваше му необходимата дисциплина — да напише новела. Какво ставаше, по дяволите? В объркването си напечата, без да се замисля: Бързата кафява лисица прескочи мързеливото куче.

Но после прочете: Градът в Залива на Флетчър беше успял да преживее, както и всички предишни години, суровата атлантическа зима.

Побиха го тръпки. Студени като лед. „Това е лудост — помисли си той. — Никога не съм чувал за Залива на Флетчър. Пък и това изречение е твърде многословно. Натруфено. Направо е отвратително.“

Обхванат от ужас, Ерик започна да натиска съвсем произволни клавиши, като се надяваше после да прочете на листа безсмислици и се молеше да не е изгубил разсъдъка си.

Но вместо безсмислици, видя: Жителите на града бяха корави като скалистата крайбрежна ивица на Ню Ингланд. Характерите им бяха твърди като гранит, способни да идържат наказанията на природата, сякаш бяха усвоили техниката на оцеляване от яките скали по крайбрежието, неподвластни на яростните атаки на вълните.

Ерик подскочи и се дръпна назад. Знаеше, че не той е напечатал тези думи. Нещо повече — никога не би се заставил да го направи. Текстът беше отвратителен. Всички изречения бяха претрупани, да не говорим за хиперболизираните образи на жителите. Фразите бяха банални, характерни за някой блудкав бестселър.

Завладя го гняв. Започна да удря клавишите като полудял, опитвайки се да разбере какво става. Творческият му импулс се бе върнал. Искаше да напише материал за рубриката си, в който да осмее възмутителния упадък на прозата, която най-безсрамно угаждаше на всеобщия вкус.

Но вместо това прочете: Дълбоки декемврийски снегове затрупаха Залива на Флетчър. Земята замръзна. Януари. Февруари. Превърнали се в затворници, жителите на града не се отделяха от печките и камините в домовете си. Взираха се в добре познатите лица на другарите си по неволя. Докато свирепият вятър фучеше край прозорците на спалните, мъжете и съпругите им скоро си омръзнаха. Дойде март и снегът взе да се топи. После април и земята отново се събуди за живот. Но щом топлият пролетен въздух съживи природата, между обитателите на Залива на Флетчър се разгоряха силни страсти.

Ерик отиде, препъвайки се да вземе скоча. Този път пренебрегна чашата и пи направо от бутилката. Потръпна, гадеше му се, беше уплашен до смърт. Безвкусното уиски се стече по брадичката му, стаята се завъртя пред очите му. За да не падне, сграбчи кухненския шкаф. В делириума, в който бе изпаднал, му хрумнаха само три обяснения. Първо — полудял е. Второ — толкова е пиян, че халюцинира като онзи алкохолик на стълбите. И трето, най-трудното за приемане — това не е обикновена пишеща машина.

Външният й вид беше достатъчно подозрителен.

Мили боже!

Пронизителният звън на телефона го стресна. Ерик пусна шкафа и се затътри към хола, като се мъчеше да пази равновесие. Телефонът беше едно от нещата, с които скоро щеше да се раздели. От два месеца не си беше плащал сметките и сега си помисли, че се обаждат от телефонната компания да го уведомят, че го изключват.

Вдигна непохватно слушалката. След кратко колебание каза „ало“, но двете срички прозвучаха като една.

— …ло — изломоти той и повтори объркано: — …Ло?

— Ерик, ти ли си? — попита носово висок мъжки глас. –Звучиш странно. Болен ли си? Да не си настинал?

Редакторът на „Вилидж Майнд“.

— Не, тъкмо пишех материала за рубриката си — отвърна Ерик, като се стараеше да не заваля думите. — Телефонът ме стресна.

— Твоята рубрика? Слушай, Ерик, дано не ти прозвучи грубо, но ще ти го кажа направо. Забрави за рубриката. Тя няма да ми е нужна.

— Какво? Спираш моята… — Сърцето на Ерик пропусна един удар.

— Хей, не само твоята. Всички рубрики. „Вилидж Майнд“ спира да излиза. Край. Фалит. По дяволите, защо да го увъртам? Списанието е капут.

Клишетата на редактора никога не бяха допадали на Ерик, но сега беше толкова потресен, че дори не се раздразни.

— Капут? — повтори той и усети, че го обзема ужас.

— Абсолютно. Данъчните не ми позволяват да го издавам повече. Обвиняват ме, че то е параван за укриване на данъци, а не бизнес.

— Фашисти!

— Ще бъда откровен с теб, Ерик. Те са прави, наистина е параван. Само да беше видял какви фокуси правех със счетоводните книги.

Сега вече Ерик се увери напълно, че е полудял. Това не можеше да е истина. „Вилидж Майнд“ и данъчни измами?

— Шегуваш се!

— Хей, слушай, не се разстройвай толкова, а? Нищо лично. Просто бизнес. Ще си намериш друго списание. Трябва да затварям, приятел. Дочуване.

Връзката прекъсна и Ерик чу познатия сигнал на свободната линия. Дразнещият монотонен звук му се стори оглушителен. Стомахът му се разбунтува. Системата. Системата му беше нанесла поредния си удар. Нима за нея не съществуваше нищо свещено, дори изкуството?