довърши
— Последен въпрос — каза Джони. — Почитателите ви очакват с нетърпение следващата ви книга. Ще ни издадете ли за какво ще се разказва тя?
— Бих искал, но съм суеверен, Джони. Страхувам се да говоря за нещо, което все още е в процес на писане. Все пак мога да ви кажа това. — Ерик се огледа подозрително, сякаш се страхуваше в студиото да не се спотайват шпиони на конкурентни издателства. После сви рамене и се засмя. –Предполагам, че мога да ви го кажа. В края на краищата, кой би откраднал заглавие, върху което обявявам правата си пред няколко милиона души? Новата ми книга ще се казва „Гората на проповедника“. — От публиката се откъсна въздишка на задоволство. — Действието се развива в малък град във Върмънт и… е, по-добре да спра дотук. Когато книгата излезе, всеки ще може да я прочете.
— Беше фантастично — каза литературният агент на Ерик. Казваше се Джефри Амгот. Беше около трийсетте, но косата му бе прошарена и оредяла от тревоги. Винаги бе намръщен. Имаше болен стомах и движенията му бяха толкова нервни, сякаш вечно бързаше за някъде. — Перфектно. А онзи лаф за Капоти със сигурност ще продаде сто хиляди бройки в повече.
— И аз така смятам — отвърна Ерик, докато се качваше в лимузината, спряла пред студиото. — Но ти май не си много щастлив от този факт.
„Шоуто на Карсън“ се излъчваше късно следобед, но смогът беше толкова гъст, че навън сякаш вече бе паднал здрач.
— Имаме проблеми — каза Джефри.
— Не виждам какви. Хайде, изпий едно питие и се успокой.
— И да си раздразня стомаха? Не, благодаря. Слушай, разговарях с твоя бизнес мениджър.
— Аха. Вие двамата се тревожите прекалено много.
— Но ти харчиш парите така, сякаш ги печаташ. Самолет, яхта, голямо имение. Не можеш да си ги позволиш.
— Хей, разполагам с девет милиона. Мога да се поглезя малко.
— Не, не можеш.
Ерик го изгледа остро.
— Какво искаш да кажеш?
— Нямаш девет милиона. Не забравяй пътуванията до Европа, крайбрежната вила тук, в Малибу, и онова място в Бимини.
— Имам инвестиции. Петрол и добитък.
— Кладенците пресъхнаха. Добитъкът измря от болести.
— Будалкаш ме.
— Но болките в стомаха ми са истински. Имотите ти са ипотекирани. Ферарито ти не е изплатено. Също и самолетът. Ти си напълно разорен.
— Бил съм разточителен, признавам си.
Джефри зяпна от възмущение:
— Разточителен?
— Ти си моят агент. Направи нещо.
— Вече го направих. Какво ти става? Да не си загубил паметта си? Твоят издател очаква от теб нова книга до една седмица. Предлага три милиона за изданието с твърди корици. Аз му обещах книгата. Той ми обеща парите. Сключихме договор. Забрави ли?
— Тогава какъв е проблемът? Три милиона ще покрият всичките ми сметки.
— И къде е проклетата книга? Няма да получиш нито цент, преди да си предал ръкописа.
— Работя върху нея.
Джефри изстена:
— Боже мой, искаш да кажеш, че още не си я завършил? Аз те молих. Умолявах те да спреш с купоните. Да се захванеш за работа. Да напишеш книгата и после да купонясваш колкото си искаш. Какво има? Да не би всичките тези жени да са изсмукали силата и мозъка ти, а?
— Ще имаш книгата точно след седмица.
— Ох, Ерик, ще ми се и аз да съм толкова уверен, колкото си ти. Мислиш, че писането е като да завъртиш кранче, така ли? То изисква труд. Представи си, че блокираш. Представи си, че пипнеш грип или нещо подобно. Как е възможно някой да напише книга за една седмица?
— Ще имаш книгата, обещавам ти, Джефри. Както и да е, дори да позакъснея, това няма да е фатално. Издателят държи на мен. Ако се наложи, ще удължи срока.
— По дяволите, ти изобщо не ме слушаш. Всичко е въпрос на време. Изданието с твърда подвързия на новия ти роман вече е обявено. Той трябваше да е завършен и готов за печат още преди месеци. Трябваше да излезе заедно с допечатката на „Заливът на Флетчър“ с меки корици. Магазините очакват да получат и двете книги. Печатницата чака. Рекламната кампания вече започва. Ако не предадеш ръкописа навреме, издателят ще реши, че се подиграваш с него. Ще загубиш симпатията на медиите. От клуб „Приятели на книгата“ ще се ядосат, да не говорим за чуждестранните ти издатели, които вече са обявили новата ти книга в каталозите си. Те зависят от теб. Ерик, ти не разбираш. Това е голям бизнес. Не пречи на големия бизнес.
— Не се тревожи — каза му Ерик с усмивка. — Всичко ще бъде наред. След вечерята ми с Робърт Евънс се захващам да пиша.
— Бог да ти е на помощ, Ерик. Натискай тези клавиши, човече, натискай ги.
Самолетът излетя от международното летище на Лос Анджелис. Вече над града, Ерик погледна надолу към мрежата от светлини, които примигваха в тъмнината.
„По-добре да започвам“ — реши с нежелание.
Без да обръща внимание на приглушения рев на мотора, който нахлуваше през корпуса на самолета, той отвори един сандък и извади огромната пишеща машина. Носеше я със себе си навсякъде, защото се страхуваше някой да не я открадне.
Положи доста усилия, докато успее да я качи на една маса. Беше наредил на пилота да не влиза в пътническото отделение. Дебела преграда делеше Ерик от пилотската кабината. Тук, както и в имението си край Хъдсън, той можеше да пише в пълна тайна.
Работата беше отегчителна. Беше довършил „Заливът на Флетчър“, без да си прави труда да следи текста. Вместо това цяла седмица беше гледал телевизия, натискайки произволни клавиши. Така или иначе нямаше значение какво печата. Странната машина пишеше новелата сама. Щом свършеха всички телевизионни програми, той прочиташе последната напечатана страница с надеждата, че ще види думата „КРАЙ“. И един ден я видя.
След успеха на „Заливът на Флетчър“ бе започнал да печата отново. Беше прочел заглавието „Гората на проповедника“ и беше напечатал търпеливо цели двадесет страници. Без какъвто и да е ентусиазъм. От опит знаеше, че писането не му доставяше никакво удоволствие, че обичаше да говори за него и да бъде наричан писател, но не и мъчителния творчески процес. И понеже в случая машината бе тази, която съчиняваше историята, работата му се беше сторила още по-непривлекателна. „Трябвало е да се родя принц“ — често си мислеше Ерик.
Бе отлагал допечатването на „Гората на проповедника“ колкото е възможно повече. Парите идваха при него толкова лесно, че нямаше желание да изтърпи дори едната седмица мъчителен труд, която беше преценил, че ще му бъде необходима за довършването на ръкописа.
Но Джефри го беше разтревожил. Няма пари? Тогава по-добре да се върне при златната мина. Гъската, която снесе златното яйце. Как наричаха помощника на един писател? Секретар. „Да, така ще ти викам — каза Ерик на странната машина. — Отсега нататък, ти ще бъдеш моят секретар.“ Не можеше да повярва, че
