Пишещата машина

наистина е милионер — поне на хартия, — и лети със собствения си самолет на път за Ню Йорк, „Днешното шоу“, „Утрешното шоу“ и „Добро утро, Америка“. Това не можеше да се случва в действителност.

Но се случваше. И ако искаше да живее като милионер и занапред, трябваше да натиска клавишите като обезумял, за да довърши втората си книга.

Самолетът пореше нощта. Ерик зареди лист хартия на „секретаря“ и отпи от чашата си глътка „Дом Периньон“. Избра касета с филма „Хелоуин“ и я сложи във видеото. Докато гледаше как някакво хлапе наръгва с нож по-голямата си сестра, започна да печата.

Глава трета… Рамона изпадна във възторг. Никога не беше изпитвала по-голямо удоволствие. Нито съпругът, нито любовникът й бяха предизвиквали у нея такъв екстаз. Да, млекарят…

Ерик се прозя. Във филма един луд избяга от някаква клиника. Един ненормален доктор тръгна да го търси. Една бавачка доста попищя. Убиха лудия половин дузина пъти, но той винаги възкръсваше, защото явно беше таласъм.

През това време Ерик нито веднъж не погледна към пишещата машина. Купчината листове до него непрекъснато растеше. Когато пресуши петата си чаша „Дом Периньон“, „Хелоуин“ свърши. Пусна си „Пришълеца“. На екрана една жена по бельо се събуди и откри, че е затворена в космическа совалка заедно с едно чудовище. Някъде над Колорадо — по-късно Ерик пресметна къде и кога точно се случи, — той погледна страницата, която току-що беше напечатал, и зяпна, понеже текстът беше напълно безсмислен.

Разрови купчината листове и разбра, че през последния половин час е печатал безсмислици.

Пребледня. Ченето му увисна. Догади му се.

„Мили боже, какво става?“

Напечата трескаво Малката Бо Пийп изгуби овчицата си.

И прочете същите думи.

Напечата Бързата кафява лисица.

И отново прочете същото.

Когато самолетът се приземи на летище „Ла Гардиа“, пред Ерик имаше петсантиметрова купчина листове, изписани с безсмислици. Отгоре на всичко машината се повреди. От вътрешността й се чу едно отвратително „хряс“ и клавишите спряха да се движат. Не можа да ги накара да печатат дори безсмислици. „Блокира — помисли си и изстена. — Господи, тя е счупена, развалена, свършена.“

„И двамата сме свършени.“

Започна да я блъска и да я удря, докато ръцете го заболяха, но не постигна нищо. Накрая реши, че е по-добре да спре, преди да е счупил още някоя част. Замаян от изпития алкохол, Ерик зави пишещата машина с едно одеяло и я пренесе с цената на големи усилия до лимузината, която го очакваше. Интервютата за телевизията щяха да се проведат на следващия ден. Заслепен от слънчевата светлина на утрото, той потърка измъченото си, брадясало лице и каза паникьосано на шофьора:

— Манхатън. Трябва ми ателие за ремонт на пишещи машини.

Пътуването се проточи два часа заради задръствания, катастрофи и минаването по заобиколни пътища. Най-накрая лимузината спря на Трийсет и втора улица и Ерик се запрепъва с товара си към едно ателие с пишещи машини „Оливетти“ на витрината.

— Тази не мога да я поправя — информира го младият механик.

Ерик изстена.

— Налага се.

— Вижте тази желязна скоба вътре. Счупена е. А аз нямам резервни части за такава чудесия. — Младежът изглеждаше ужасен от невероятната грозота на машината. — Мога да я запоя. Но тази вехтория е толкова стара, приятел, че е като износена риза. Закърпваш й ръкава и тя се скъсва около кръпката. Зашиваш новата дупка и платът се прокъсва около втората кръпка. И ако продължиш да упорстваш, накрая от ризата ти остават само кръпки. Ако запоя скобата, старият метал ще омекне от горещината и тя ще се счупи на друго място. Вие ще продължите да се връщате при мен, докато заварките станат повече от самия метал. Както и да е, дизайнът на тази машина е толкова странен, че не смея да рискувам. Повярвайте ми, приятелю, устройството й ми е непонятно. По-добре да потърсите човека, който я е направил. Може би той ще знае как да я поправи. Може да разполага с резервни части. О, сетих се защо ми изглеждате така познат.

— Моля? — намръщи се Ерик.

— Кажете, не сте ли известен? Не участвахте ли в „Шоуто на Карсън“?

— Не, припознали сте се — отвърна уплашено Ерик. Погледна златния си „Ролекс“ и видя, че е почти обяд. Господи, беше пропилял цялата сутрин. — Трябва да вървя.

Грабна счупената пишеща машина и се запрепъва към лимузината. Грохотът на уличното движение го изнерви още повече.

— Гринич Вилидж — промърмори задъхано на отегчения шофьор. — Колкото е възможно по-бързо.

— В този трафик? Сър, обяд е. Пиковият час.

Стомахът на Ерик се сви. Той плувна в пот и започна да трепери. Когато шофьорът стигна до покрайнините на Гринич, го упъти накъде да кара, обезумял от нетърпение. Не отделяше очи от часовника си. В един и двайсет му хрумна ужасяваща мисъл. „Ами ако магазинът е затворен? Ако старецът е умрял или фалирал?“

Ерик изтръпна. Но после зърна витрината на вехтошарския магазин и изскочи от лимузината още преди да е спряла. Грабна масивната пишеща машина и въпреки че адреналинът му даваше сили, когато бутна скърцащата врата и влезе в тясното сумрачно помещение, мръсно и миришещо на плесен, коленете му трепереха.

Старецът стоеше на същото място, където Ерик го беше заварил и предния път — надвесен над очукания тезгях, стиснал догарящ фас между жълтите си пръсти, втренчен намръщено в брошура за конни надбягвания. Дори беше облечен в същия оръфан пуловер. Косите му висяха като паяжини. Лицето му бе все така болнаво.

Сбръчканият мъж вдигна поглед от брошурата, която четеше.

— Всички продажби са окончателни. Не видяхте ли какво пише на табелата?

Прегърбен под тежестта на машината, Ерик попита невярващо:

— Вие все още ме помните?

— Можете да се обзаложите. Никога няма да забравя боклука, който държите в ръцете си. Казах ви, не връщам пари.

— Не съм дошъл за това.

— Тогава защо ми носите проклетото нещо? Боже, колко е грозно. Не мога да го гледам.

— Развали се.

— Нищо чудно.

— Не можаха да я поправят. Всъщност механикът не посмя да я докосне. Страхуваше се да не би да я повреди още повече.

— Ами изхвърлете я тогава. Или я продайте за старо желязо. Достатъчно е тежка. Може да ви дадат за нея два долара.

— Но тя ми харесва!

— Винаги ли сте имали такъв лош вкус?

— Механикът предположи, че човекът, който я е направил, ще успее да я поправи.

— А ако кравите можеха да летят…

— Слушайте, кажете ми откъде я взехте!

— Колко ще ми платите за информацията?

— Сто долара!

Старецът го изгледа подозрително.

— Не приемам чекове.

— В брой! За бога, кажете ми по-бързо откъде сте купили машината!

— Къде са парите?