Собственикът на магазина се забави няколко часа. Ерик крачеше напред-назад, пушеше и се потеше. Накрая старецът се появи с пъшкане от мазето, като държеше парче хартия, изписано с драскулки.
— От едно имение. В Лонг Айлънд. Някакъв тип умрял. Май се беше удавил. Чакайте да видя. — Той се опита да разчете драскулките си. — Да, казвал се е Уинстън Дейвис.
Ерик се облегна на очукания тезгях, стомахът му се сви, сърцето му пропусна няколко удара.
— Не може да бъде.
— Искате да кажете, че го познавате? Този Уинстън Дейвис?
Ерик усети в устата си вкус на прах.
— Чувал съм за него. Бил е писател — отвърна с пресипнал глас.
— Надявам се, че не се е опитвал да печата книгите си на това чудо. Нали ви казах предишния път. Направих всичко възможно да ги накарам да го задържат. Но собствениците продаваха вещите на покойника в комплект. Не искаха да ги делят. Всичко или нищо.
— Лонг Айлънд, така ли?
— Адресът е на тази хартия.
Ерик я грабна, вдигна обезумял пишещата машина и се запрепъва към вратата.
— Я кажете, не съм ли виждал лицето ви някъде наскоро? — провикна се след него старецът. — Не участвахте ли снощи в „Шоуто на Карсън“?
Когато Ерик откри адреса, слънцето почти бе залязло. През целия път, докато пресичаха Лонг Айлънд, се бе тресъл от страх. Вече знаеше защо толкова много читатели сравняваха книгата му с тези на Дейвис. Някога Дейвис беше притежавал същата машина. Беше печатал романите си на нея. Всъщност не ги беше съчинявал той, а машината. Ето защо стиловете им толкова си приличаха. Книгите им имаха един и същи автор. И очевидно Дейвис беше пазил тайната си толкова ревниво, колкото и Ерик; не я беше разкрил нито на приятелите, нито на близките си. След смъртта на Уинстън, семейството му бе решило, че старата пишеща машина е най-обикновена вехтория и я беше продало заедно с други негови непотребни вещи. Ако знаеха тайната й, със сигурност щяха да запазят тази златна гъска, тази златна мина.
Но тя вече не беше златна мина. Беше една голяма вехтория, очукано парче метал с болтове и лостчета.
— Ето имението, сър — каза вече напълно обърканият шофьор.
Изпълнен със страх, Ерик огледа големите отворени градински порти, обширната равна морава и дългия черен път, който лъкатушеше към огромната къща. „Прилича на замък“. Обхванат от безпокойство, той се обърна към шофьора:
— Откарай ме до входа на къщата.
Ами ако не са си вкъщи? Ако не си спомнят? Ако сега тук живее някой друг?
Остави машината в колата. Бавно, но решително, той изкачи мраморните стълби пред голямата дъбова врата. Натисна звънеца с треперещи пръсти, чу ехото от звъна във вътрешността на къщата и почти подскочи от изненада, когато някой отвори вратата.
Прошарена жена около шейсетте. Приветлива, добре облечена, приятна на вид.
Като се усмихваше, тя го попита с немощен глас какво желае.
Ерик заекна, но окуражен от благия поглед на жената, се представи като почитател на мъжа й.
— Колко мило, че сте си спомнили за него — отвърна тя.
— Минавах през квартала. Помислих си, че няма да имате нищо против, ако се отбия. Да ви кажа колко много харесвам книгите му.
— Че няма да имам нищо против? Не, даже съм очарована. Толкова малко читатели намират време да го направят. Няма ли да влезете?
Вътрешността на къщата се стори на Ерик като мавзолей –студена и кънтяща.
— Искате ли да видите кабинета на мъжа ми? Там, където пишеше?
Възрастната жена го поведе по студен мраморен коридор. После отвори богато украсена с резба врата и посочи с жест светилището.
То беше прекрасно. Просторна стая с безценни картини по стените, рафтове с книги, дебел мек килим и големи прозорци, през които се виждаха океанът и три обагрени в червено от лъчите на залязващото слънце плътноходки, носени по белите гребени на вълните от вечерния бриз.
Но най-забележителното нещо на това светилище се намираше в средата на помещението — голямо лъскаво бюро от тиково дърво, на което се извисяваше като огромен потир стара пишеща машина „Смит- Корона“ от петдесетте години.
— Ето тук съпругът ми пишеше книгите си — каза гордо старата жена. — Всяка сутрин от осем до дванайсет часа. После обядвахме и отивахме да пазаруваме за вечеря, да поплуваме или да се повозим с платноходката. Зимно време правехме дълги разходки по брега. Уинстън обичаше океана през зимата. Той… много се разбъбрих. Простете ми.
— Не, не, всичко е наред. Разбирам как се чувствате. Значи съпругът ви е използвал тази „Смит- Корона“, така ли?
— Всеки ден.
— Питам, защото онзи ден купих една стара пишеща машина. Изглеждаше толкова странно, че ме привлече. Мъжът, от когото я купих, ми каза, че е била собственост на вашия съпруг.
— Не, аз…
Сърцето на Ерик се сви от отчаяние.
— Чакайте, спомних си — каза жената и той затаи дъх.
— Онази отвратителна грозна машина.
— Да, описахте я доста точно.
— Съпругът ми я държеше в един шкаф. Непрекъснато го молех да я изхвърли, но Уинстън казваше, че неговият приятел никога нямало да му прости това.
— Приятел? — Думата заседна в гърлото на Ерик като рибя кост.
— Стюарт Донован. Често плаваха заедно. Един ден Уинстън донесе онази странна машина вкъщи. „Това е антика — съобщи ми той. — Подарък от Стюарт.“ Е, на мен ми изглеждаше пълен боклук. Но приятелите са си приятели и Уинстън я запази. Ала след като умря… — Гласът й изведнъж се промени, стана по-тих и дрезгав. — Както и да е, продадох я заедно с други негови вещи, които не ми трябваха.
Ерик слезе от лимузината в малкото, запазило старинния си облик крайбрежно селце на Лонг Айлънд. Слънцето се беше скрило. Наоколо цареше мрак. В ноздрите му нахлу соленият морски въздух. Той се напрегна да разчете надписа над вратата на магазина: ПИШЕЩИТЕ МАШИНИ НА ДОНОВАН — НОВИ И УПОТРЕБЯВАНИ — РЕМОНТ И РЕКОНСТРУКЦИЯ. Бе дошъл с намерението само да открие къде се намира магазинът и да се върне на сутринта, когато е отворен. Но докато го разглеждаше, зад спуснатата щора на витрината внезапно проблесна слаба светлина. И въпреки че на вратата висеше табелка ЗАТВОРЕНО, той видя вътре да се движи някаква сянка.
Потропа на вратата. Сянката се приближи. Един възрастен господин вдигна щората и впери поглед в Ерик.
— Затворено е — чу се приглушеният от стъклото глас на стареца.
— Моля ви, трябва да поговорим. Важно е.
— Затворено е — повтори мъжът.
— Уинстън Дейвис.
Силуетът вече се обръщаше да се отдалечи, но при тези думи се закова на място. Възрастният господин вдигна отново щората.
— Уинстън Дейвис ли казахте?
— Моля ви, трябва да поговорим за него.
Ключалката прещрака. Вратата се отвори бавно навътре. Старецът погледна намръщено Ерик.
— Вие ли сте Стюарт Донован?
Възрастният мъж кимна.
— Уинстън? Бяхме приятели дълги години.
— Точно затова трябва да поговоря с вас.
