— Ами, влезте тогава — каза озадаченият собственик на магазина. Беше нисък и слаб и се придвижваше с помощта на дървен бастун. Носеше костюм с двуредно сако и тясна вратовръзка. Яката на ризата изглеждаше твърде широка за мършавия му врат. Миришеше на мента.
— Но това е… — Очите на стареца се разшириха от изненада.
— Знам. Вашият подарък за Уинстън.
— Откъде…
— Купих я от един вехтошарски магазин.
Възрастният мъж изстена.
— Повредена е. Донесох я, за да я поправите.
— Значи знаете…
— Нейната тайна? Разбира се. Трябва да я поправите. Ако не проработи отново, здравата ще загазя.
— Звучите точно като Уинстън. — Очите му се премрежиха от спомени. — При всяка повреда на машината той търчеше при мен, обзет от паника. Казваше: „Договори. Хонорари. Ако не я поправиш, всичко отива по дяволите.“ Но аз винаги я поправях. — Старчето се изкиска тъжно.
— Ще помогнете ли и на мен? Ще ви платя колкото поискате.
— О, не, таксата ми е еднаква за всички. Канех се да се прибирам. Нали разбирате, жената ме чака за вечеря. Но този модел беше моят шедьовър. Ще видя какво мога да направя. Заради Уинстън. Сложете я на тезгяха.
Ерик остави машината и разтърка изтръпналите си ръце.
— Едно не мога да проумея — защо не сте я задържали за себе си? Та тя струва цяло състояние.
— Имаше и други като нея.
Ерик се вцепени от изненада.
— Освен това — продължи старецът, — никога не съм искал да стана богат. Богатите имат прекалено много грижи. Вземете за пример Уинстън. Към края на живота си той се беше превърнал в развалина с изхабени нерви, защото постоянно трепереше от страх да не би един ден машината да се развали непоправимо. Този негов страх го съсипа. Ще ми се да не му я бях подарявал. Но Уинстън беше добър човек. Винаги ми даваше десет процента от всичките си печалби.
— Аз ще правя същото за вас. Моля ви, поправете я. Помогнете ми.
— Ще видя какъв е проблема.
Като хъмкаше и си мърмореше нещо, възрастният мъж разви болтовете и изпробва лостчетата.
През това време Ерик хапеше устни и дъвчеше ноктите си.
— Знам какво не е наред.
— Тази скоба е счупена.
— О, това е дребна работа. Имам други скоби. Мога да я подменя.
Ерик въздъхна облекчено.
— Тогава, ако нямате нищо против…
— Клавишите не помръдват заради счупената скоба. Но преди да блокират, се е случило друго — машината е спряла да печата това, което искате; спряла е да пише сама.
Ерик кимна пребледнял.
— Главният проблем е, че тази машина е изчерпила запаса си от думи. Използвала е всяка скрита в нея дума.
Ерик стисна зъби, за да не изкрещи: „Това не може да е истина.“
— Тогава сложете вътре още думи.
— Де да можех. Щом свършат веднъж, думите не могат да бъдат подменени. Не знам каква е причината, правил съм много опити, но всички бяха неуспешни. Трябва да конструирам съвършено нов модел.
— Направете го! Ще ви платя колкото поискате.
— Съжалявам, но не мога. Отдавна съм загубил това умение. Направих пет сполучливи модела. Шестият и седмият бяха неуспешни. Осмият беше пълен провал.
— Опитайте отново.
— Не мога. Нямате си представа колко е изтощително. После усещам мозъка си празен. Трябва да възстановявам в главата си всяка използвана дума.
— По дяволите, опитайте!
Старецът поклати глава.
— Симпатичен сте ми, но…
В дъното на работилницата, зад гърба на майстора, Ерик забеляза друга пишеща машина. Пак с ръчки, болтчета, лостове.
— Давам ви един милион долара за онази ей там!
Мъжът бавно се обърна.
— А, онази. Съжалявам, но това е моята собствена пишеща машина. Направих я за децата си. Сега те са женени и на свой ред имат деца. Когато ми идват на гости, внуците си играят с нея.
— Удвоявам сумата, която ви предложих.
Ерик се сети за имението си край река Хъдсън, за имотите си в Бимини и в Малибу, за яхтата, самолета, пътуванията до Европа, ферарито си.
— По дяволите, утроявам я!
„Шест дена. Остават ми шест дена да напиша нова книга. Ще се справя, стига да печатам денонощно.“
— Трябва да ми я продадете.
— Нямам нужда от парите ви. Аз съм стар човек. За какво са ми толкова пари? Съжалявам.
Напълно обезумял, Ерик прескочи тезгяха и се втурна с отчаян вик към машината. Грабна я. Когато възрастният мъж се опита да му я отнеме, той го блъсна. Старецът падна на пода, но се вкопчи в краката му.
— Моя е! Направих я за децата си! Не можете да я вземете!
— Четири! Четири милиона! — изкрещя Ерик.
— Не я давам за всичките пари на света! — изпищя майсторът, без да изпуска краката му.
— Проклятие! — Ерик остави машината на тезгяха, грабна бастуна и го удари по главата. — Нужна ми е! Не разбирате ли?
Удари го отново. И отново.
Старецът потръпна. Бастунът почервеня от кръв.
Магазинът притихна.
Изведнъж Ерик си даде сметка какво е направил. Отстъпи назад, изпусна бастуна и закри с ръце устата си.
После промърмори:
— Сега поне е моя.
Изтри отпечатъците си от всичко, до което се беше докосвал. Размени машините, като остави развалената на масата в работилницата. Шофьорът го чакаше в лимузината, следователно не знаеше какво се е случило в магазина. И навярно никога нямаше да научи. Убийството на един старец в някакво забутано селце на Лонг Айлънд едва ли щеше да намери голям отзвук в пресата. Е, госпожа Дейвис можеше да се сети за вечерния си посетител, но дали щеше да го свърже с убийството? А пък и не знаеше кой е бил той.
Ерик се ухили. Грабна придобивката си и въпреки тежестта й се затича към вратата.
Компютърът стоеше върху бюрото в кабинета му. С показна цел. Той не го изполваше, държеше го там, за да заблуждава гостите си за начина, по който пише книгите си. Отвън долетя приглушеният рев на лимузината, която се отдалечаваше от имението му към града. Ерик светна лампите. Отиде забързано до бюрото, махна компютъра и постави на негово място пишещата машина. Още шест дена. Ще се справи. С помощта на много шампанско и телевизия. После ставите на пръстите ще го болят, но това е дреболия. Важното е да напише нова книга.
Наля си пълна чаша „Дом Периньон“, щеше да му е необходима. Пусна си „Късното шоу“. Запали цигара
