Пишещата машина

Дейвид МорелПишещата машина

Четири разказа за десет години. Не съм плодовит писател. Може би авторите, които са плодовити, разполагат с тайно оръжие, нещо, което увеличава производителността им — например специална пишеща машина? Следващият разказ, смесица от мрачни краски и хумор, изобразява тъмната страна на писателската завист. Той е по-дълъг от предходните в този сборник и с известна уговорка би могло да се каже, че поставя началото на тенденцията оттук нататък да четете по-скоро новели, отколкото разкази. Труман Капоти, Джони Карсън и „Утрешното шоу“, които се споменават в тази творба, вече не са актуални, но когато се опитах да ги заменя с модерни еквиваленти, разказът просто не се получи. Отначало бях озадачен, но после разбрах защо трябва да оставя Трюман и Джони. Тази история е съвсем подходяща за 1983 — годината, в която бе публикувана. В края на краищата, ако я бях осъвременил, тя трябваше да се разказва за компютър.

* * *

Ерик изтръпна, сякаш беше настъпил змия. Изведнъж усети необясним студ и кожата му настръхна. Той потрепера.

Търсеше си нов кухненски стол. Неговият стар (това прилагателно наистина му подхождаше) и всъщност единствен кухненски стол миналата нощ се бе разпаднал на парчета под тежестта на една дебела пияна поетеса. В интерес на истината „поетеса“ бе твърде ласкаво определение за нея. Отявлена търгашка, тя бе оскърбила гостите му от Гринич Вилидж1 с отвратителните си стихове за котки, дъжд и пристанищни светлини — „Чувам погледите ти. Виждам думите ти.“ — същински Род Макюн в рокля. „Ужасно“ — беше си помислил тогава Ерик, свивайки се от смущение.

В края на краищата литературните му партита винаги бяха на ниво, нали трябваше да пази репутацията си на писател. Издателство „Сабуей Прес“ съвсем наскоро беше публикувало последния му сборник с разкази с изключително оригиналното според него заглавие — „След раждането“. Да не говорим, че водеше ежемесечна рубрика в списание „Вилидж Майнд“, в която правеше преглед на постмодернистичната и сюрреалистичната проза. Затова, когато мнимата поетеса бе дошла на партито, без да е поканена, той едва не я бе изгонил. Само че тя придружаваше главния редактор на „Вилидж Майнд“ и Ерик, който не искаше да изгуби рубриката си, бе проявил достатъчно такт да наруши принципите си. Нещо повече — сред пресилените сухи покашляния, последвали изрецитираните от „поетесата“ стихове, той се бе изправил величествено от мястото си върху раздърпаната възглавница на пода и бе замазал положението, прочитайки с патос разказа си „Котката избяга“. Едва по-късно, при вида на останките от счупения си стол, беше разбрал колко е сгрешил, като е престъпил принципите си.

Вехтошарският магазин се намираше на една пресечка от дома му, близо до Нюйоркския университет. Определението „вехтошарски“ отговаряше напълно, имайки предвид стоките, предлагани в него. Само студенти купуваха леглата и масите, които продаваше сбръчканият му собственик. Но понякога сред вехториите се срещаха доста запазени вещи на изгодни цени, а Ерик не разполагаше с много пари. Приходите от разказите му бяха нищожни. За да свързва двата края, беше принуден да продава фланелки пред кинотеатри и да разчита на подеянията на майка си.

Ерик влезе в магазина и остави зад гърба си горещия влажен следобед.

— Нещо определено ли търсите? — обърна се към него сбръчканият собственик.

Плувнал в пот, Ерик отговори хладно:

— Може би. Ще поогледам.

— Както кажеш, приятел. — Старецът дръпна от цигарата си, като я скъси с половин инч, и върна погледа си върху брошурата за конни състезания, която четеше. Жълтите нокти на ръцете му се нуждаеха от подрязване.

Дългото тясно помещение беше претъпкано с безразборно нахвърляни непотребни вехтории. Тук — пукнато огледало върху шкаф. Там — изгнил дюшек. Ерик тръгна пипнешком към задната част на магазина, където слънчевата светлина не достигаше и цареше полумрак.

Докосна мръсна масичка за кафе с изметнати крака. Оказа се, че е поставена върху изтърбушен по средата диван. От дупката се подаваше мръсен разкъсан дунапрен. В ноздрите го блъсна специфична остра миризма.

Кухненски маси. Дори една захабена кухненска мивка. Но не и стол.

Продължи да си пробива път към далечния край на лабиринта от вехтории. Ненадейно се спъна в шнура на някаква лампа и се блъсна в един шкаф с шупнал от влагата фурнир. Докато разтриваше ударения си хълбок и махаше паяжините от челото си, погледът му попадна върху купчините прашни броеве на „Либърти“, „Колиърс“ и „Сатъдей Ивнинг Поуст“, и противния обемист предмет в сенките на пода до тях. Именно тогава потръпна, сякаш бе докоснал гнездо на паяк или бе чул потракване на скелет.

Предметът не беше просто грозен. Беше отвратителен. За какво ли служеха всичките тези причудливи джаджи, болтове и лостчета по него? Гротескна демонстрация на нечий лош вкус? Навярно предишният собственик беше решил, че фабричният модел се нуждае от доразкрасяване и беше заварил към него цял куп излишни метални части — представата на безумен механик за кинетично изкуство. „По дяволите! — помисли си Ерик. — Трябва да тежи петдесетина килограма. Кой би пожелал да използва такава чудовищна пишеща машина?“

После в съзнанието му нахлуха асоциации. Бодлер. „Les fleurs du mal“2. Оскар Уайлд. Обри Бърдсли3. Да, „Жълтата книга“!

Обзе го вдъхновение. Грозна пишеща машина. Той се усмихна въпреки ожулванията си. Вече предчувстваше как ще реагират приятелите му, щом я видят. Ще им каже, че смята да продължи традицията на Бодлер. Ще бъде декадент.4 Творчеството му ще бъде скандално. Зловещи разкази от зловеща пишеща машина.

— Колко струва това чудовище? — попита небрежно Ерик.

— А? Какво? — вдигна поглед от брошурата вехтошарят.

— Този боклук. Отвратителната пишеща машина.

— О, тя ли? — Кожата на стареца имаше нездрав жълтеникав оттенък. Косата му приличаше на паяжините, сред които стоеше Ерик. — Имате предвид тази безценна незаменима антика?

— Не. Имам предвид този грозен боклук.

Вехтошарят го огледа преценяващо и каза навъсено:

— Четирийсет долара.

— Четирийсет долара?! Но това е нелепо. Десет!

— Четирийсет. Това е бизнес, приятел. Глупавата вещ стои тук от двайсет години. Нямах никакво намерение да я купувам, но вървеше в комплект с други стоки и собственикът не искаше да ми ги продаде без нея. Двайсет години. По два долара на година като компенсация за мястото, което ми е заемала. И пак съм великодушен. Би трябвало да ти поискам стотачка. Боже, как я ненавиждам!

— В такъв случай не аз, а вие трябва да ми платите, за да я разкарам от магазина ви.

— Или направо да взема да ти я подаря, а? Не, мерси. Четирийсет. Само днес. Само за теб. Правя ти отстъпка. От утре цената й скача на петдесет.

Ерик беше висок и привлекателен, но страшно слаб. Един човек на изкуството трябва да прилича на аскет, успокояваше се той, но истината бе, че нямаше как да изглежда по-различно. Мършавостта му не беше преднамерена, а резултат от продължително гладуване. Ерик бе открил, че изкуството не е доходна професия. Ако кажеш истината, няма да те възнаградят. Как да очаква, че Системата ще поощри възгледи, които се различават от общоприетите?

Магазинът бе само на една пресечка от дома му, но на него му се стори, че извървя цяла миля. Слабото му тяло се измъчи под тежестта на покупката. Болтовете се впиваха болезнено в ребрата му. Лостчетата го убиваха под мишниците. Колената му се огъваха. Китките го боляха от напрежение. „Всемогъщи боже, защо изобщо купих проклетата машина? — питаше се Ерик. — Та тя не тежи петдесет килограма, а цял тон!“