Прекрасната неподстригана гробищна коса

Дейвид МорелПрекрасната неподстригана гробищна коса

След смъртта на Мат през юни 1987 година рухнах. Напрежението да наблюдавам ден след ден, месец след месец, неговото мъчително отпадане, беше отслабило онази част от мозъка ми, която контролира стреса. Прекъсвачът излезе от строя. Без значение какво се опитвах да правя — да се разхождам, да гледам телевизия, да чета, да ям — тялото ми постоянно бе в критично състояние. Химикалите на стреса циркулираха безпрепятствено в мен. Паниката методично ме обхващаше. Мозъкът ми се гърчеше, сърцето ми препускаше лудо и единственото, което можех да правя, бе да лежа по гръб и да гледам втренчено в тавана.

Постепенно, благодарение на любовта на моето семейство и приятелите ми, започнах да изплувам от мрака. Но тригодишната пауза между издаването на „Съюзът на мрака и мъглата“ и „Петата професия“ през 1990 напомняше на черна дупка, която едва не ме погълна. Отне ми доста повече време, докато се върна към разказите. Необичайната техника, използвана в следващата новела, отговаря на психическото състояние, в което се намирах. Ако някога сте посещавали курс по белетристика, знаете, че има три основни гледни точки: първо лице, ограничено трето лице и всезнаещо трето лице. Всяка от тях притежава плюсове и минуси. Обаче съществува и четвърта гледна точка, която почти никога не се използва заради нейните ограничения — второ лице. Вместо като „аз“ или „той“ и „тя“ авторът води разказа като „ти“. „Това е нетрадиционен и проблематичен подход, но защо да не се опита? — помислих си аз. — Само веднъж. Да наруша табуто.“ За да добавя още към липсващата конвенционалност, реших да използвам сегашно време. Но с определена цел. В крайна сметка начинът, по който е разказана една история, трябва да има нещо общо с темата. Тук главният герой е толкова потресен от това, което е преживял, че се чувства отделен от себе си и мисли за себе си като „ти“. В неговия разстроен разсъдък миналите ужаси постоянно се повтарят в сегашно време. „Прекрасната неподстригана гробищна коса“ получи наградата на „Асоциацията на писателите на ужаси“ за най-добра новела за 1991 година.

* * *

Независимо от дъжда ти отново си отишъл на гробището, без да обръщаш внимание на студените пориви на есенния вятър, който бие косо под наведения ти чадър, и на мокрите мръсни листа, които той запраща в подгизналите ти панталони и обувки.

Два гроба. Потреперваш и с премрежени от сълзите очи поглеждаш към прясно наредените чимове. Няма надгробни плочи. Ще ги има чак след година. Но ти си представяш какви ще бъдат надписите: рождените дати ще са различни, а датата на смъртта — Господ да ти е на помощ! — една и съща. Саймън и Естър Уайнбърг. Твоите родители. Мълчаливо мълвиш еврейските молитви, които рави Голдстайн каза на погребението. Изгубваш самообладание, обръщаш се и тръгваш с натежали крака към мократа от дъжда кола, хвърляш чадъра на седалката до теб, натискаш копчето на парното и се опитваш да овладееш треперещите си ръце и някак да потиснеш издуващата гърдите ти ярост и болката, която е сковала сърцето ти.

С подути от плач очи, успяваш да се върнеш в дома на родителите ти — имение край езерото Мичиган, на север от Чикаго. Голямата къща изглежда призрачна и празна без своите обитатели. Пресичаш огромния вестибюл и влизаш в кабинета, облицован с дъбова ламперия. Едната стена е запълнена с книги, другата — с фотографии на твоя скъп баща, който се здрависва с местни и национални държавници, и дори с президента. Когато сядаш зад масивното бюро, за да продължиш със сортирането на документите на баща си — последните, тези от банковия сейф на родителите ти, — жена ти се появява на вратата с чаша кафе. Тя се обляга на стената и се намръщва, както направи и когато ти се подчини на постоянния и толкова силен импулс да се върнеш — отново — на гробището.

— Защо? — пита тя.

Вдигаш глава от документите и я поглеждаш накриво.

— Не е ли очевидно? Изпитвам нужда да бъда с тях.

— Не това имах предвид — казва Ребека. Тя е на четирийсет и девет, висока, тъмнокоса, с тясно лице и замислени очи. — А цялата работа, която вършиш. Всички тези документи и срещи. Всички телефонни разговори. Не можеш ли да си дадеш почивка? Изглеждаш ужасно.

— А как, по дяволите, трябва да изглеждам? Гръдният кош на баща ми бе смазан. Главата на майка ми бе… Пияното копеле, което е блъснало колата им, се е отървало само с няколко шева.

— Нямах предвид това — повтаря Ребека. С треперещи ръце тя повдига чашата кафе към устните си. — Не изкарвай съчувствието ми обвинение. Имаш всички основания да изглеждаш ужасно. Достатъчно лошо е да загубиш един родител, да не говорим и за двамата наведнъж, а и начинът, по който умряха, бе… — Тя тръсва глава. — … скверен. Но това, което правиш, твоят натрапчив импулс да… Страхувам се, че се пресилваш и накрая ще рухнеш. Не се самоизмъчвай. Баща ти е определил изпълнител на завещанието си — един напълно компетентен юрист от кантората му. Остави човека да си върши работата. Признавам, че си чудесен адвокат, но точно сега е време да оставиш някой друг да поеме грижата за това. За бога, Джейкъб — и ако не заради Бог, то заради мен, — дай си малко почивка!

Въздъхваш, защото знаеш, че тя ти мисли доброто и иска само най-полезното за теб. Но Ребека не разбира, ти имаш нужда да бъдеш зает, да се разсейваш и с най-незначителните дреболии, за да не превъртиш от сблъсъка с огромния ужас от загубата на родителите ти.

— Почти приключвам — казваш. — Остават ми само няколко документа от банковия им сейф. После ти обещавам, че ще се опитам да си почина. Една вана ми звучи… Господи, още не мога да повярвам… колко много ми липсват. Налей ми чаша скоч. Мисля, че нервите ми се нуждаят от спиртосване.

— И аз ще изпия един с теб.

Докато Ребека пресича кабинета, за да отиде до барчето за алкохолни напитки, ти поглеждаш към следващия документ: избелелият ти акт за раждане. Поклащаш глава.

— Татко е пазел всичко. Ама че книжен плъх! — В гласа ти се долавя горчивина, гърлото ти се свива от вълнение. — Ето защо е така трудно да се оправи имуществото му. Не можеш да определиш кое е важно, кое е сантиментално и кое е просто…

Хвърляш поглед на следващия документ, понечваш да го оставиш настрана, поглеждаш го повторно, смръщваш вежди и прошепваш: „Господи!“ Дъхът ти секва.

— Джейкъб? — Жена ти, която тъкмо налива скоча, се обръща, оставя бързо бутилката и се втурва към теб. — Какво не е наред? Лицето ти. Изглеждаш сив като…

Продължаваш да се взираш в документа, имаш чувството, че някой те е ударил в слънчевия възел и ти е изкарал въздуха. Ребека се навежда над теб, докосва лицето ти. Преглъщаш и успяваш да възстановиш дишането си.

— Аз…

— Какво? Джейкъб, кажи ми. За какво става дума?

— Трябва да има някаква грешка. — Посочваш с пръст документа.

Ребека бързо го прочита.

— Не разбирам. Пълен е с юридически термини. Жена, която обещава да даде двете си деца за осиновяване, такъв ли е смисълът на това?

— Да. — Трудно ти е да говориш. — Виж датата!

— Петнайсети август, хиляда девестотин трийсет и осма.

— Седмица преди рождения ми ден. Същата година. — Гласът ти звучи дрезгаво.

— И какво от това? Просто съвпадение. Баща ти се занимаваше с всякакви съдебни дела, навярно и с осиновявания.

— Но той нямаше да запази някаква служебна клетвена декларация при личните си книжа в личния си банков сейф. Виж най- отдолу на страницата, погледни мястото, където е заверена от нотариус!

— Редуут Поинт, Калифорния.

— Точно така. А сега виж моя акт за раждане! Мястото на раждане е…

— Редуут Поинт, Калифорния. — Гласът на Ребека заглъхва.