Гласът, който ме преследва

Дейвид МорелГласът, който ме преследва

Тя се обади отново миналата нощ. В три часа, както винаги. Уплашен съм до смърт. Не мога да продължавам да бягам. Долу, на рецепцията на хотела, излъгах за името, адреса и професията си. Въпреки че сега съм в Джонстаун, щата Пенсилвания, живея в Айова Сити, щата Айова, където преподавам — или по-точно преподавах допреди три дена — американска литература в университета. Страх ме е да се върна там. Но не вярвам, че ще мога да се крия още дълго. С всяка изминала нощ, тя се приближава.

Момичето ме изплаши от самото начало. В осем часа сутринта отидох в университета да се подготвя за лекциите си. Влязох през страничния вход на сградата на Факултета по английска филология и тръгнах да се изкачвам по стълбището към кабинета си на третия етаж, който е изолирен от останалите кабинети с противопожарна врата. Колегите ми често се шегуваха, че там съм все едно на заточение, но това малко ме интересуваше, защото в усамотеното си кътче можех да се съсредоточа. Рядко ме притесняваха студенти. През желязната врата не проникваха почти никакви звуци и понякога ми се струваше, че съм съвсем сам в цялата сграда. А в осем часа сутринта в университета обикновено наистина нямаше никой друг освен мен.

Но не и онзи ден. Стиснал здраво тежкото си куфарче, аз се качвах бавно по дългото стълбище. Стъпките ми отекваха между стените от светлочервен пенобетон и светлозелените стълби, имитация на мрамор. Първи етаж. Втори етаж. Луминесцентните лампи излъчваха студена светлина. После стълбището зави към третия етаж и я видях да седи на един стол пред кабинета ми. Поколебах се за миг и продължих нагоре, намръщен. Чувствах се неловко.

За повечето от вас осем сутринта навярно не е ранен час. Сигурно ставате още по-рано, за да заведете децата си на училище или да отидете на работа. Но за студентите осем часът сутринта е посред нощ. Те не обичат сутрешните лекции. Ако трябва да присъстват на такива, изпълзяват от леглата си чак когато стане абсолютно наложително и идват в университета в последния момент.

Ето защо се обезпокоих, когато видях, че тази студентка е дошла деветдесет минути преди началото на лекциите. Седеше напрегнато: сплъстена кестенява коса, размъкнат безформен пуловер, избелели торбести дънки с протрити маншети и кръпки на коленете. В неспокойните й тъмни очи проблясваше някаква лудост.

Изкачих последните стъпала и застанах пред нея.

— За консултация ли сте дошли?

Вместо да отговори, тя кимна мрачно.

— Тревожите се за оценка, която съм ви поставил?

Този път поклати отрицателно глава.

Съвсем объркан, отключих кабинета си и влязох. Помещението бе малко и тясно — бюро, два стола, етажерка с книги и прозорец. Седнах зад бюрото, а тя прекрачи бавно прага и огледа плахо стаята. После затвори смутено вратата.

Това ме изнерви. Запитах се какво ли би си помислил друг студент или колега, ако се качеше на етажа и дочуеше женски глас иззад затворената ми врата. Трябваше да я помоля да я отвори отново, но трескавият поглед в очите й предизвика у мен такова състрадание, че наруших принципите си, решавайки, че онова, което я измъчва е толкова лично, та ще й бъде по-лесно да го сподели при пълна конфиденциалност.

— Седнете — казах й с усмивка, за да я успокоя, въпреки че самият аз се чувствах неспокоен. — За какво става въпрос, госпожице… Съжалявам, но съм забравил името ви.

— Саманта Пери. Само че Саманта не ми харесва. Предпочитам по-краткото…

— Да?

— Сам. Аз съм от курса, с когото имате лекции във вторник и четвъртък от девет и половина. — Тя прехапа долната си устна. — Последния път вие ми говорихте.

Намръщих се озадачено.

— Искате да кажете, че онова, което ви преподадох, ви се е сторило толкова ярко и живо?

— Не, господин Инграм. Имам предвид, че вие говорихте на мен. Докато изнасяхте лекцията си, не ме изпускахте от очи. Не обръщахте никакво внимание на другите студенти. Думите ви бяха предназначени само за мен. Когато разказвахте за Хемингуей и за това как Фредерик Хенри искал да спи с Катрин… — тя преглътна, — вие всъщност ми предлагахте да си легна с вас.

Зяпнах. За да прикрия шока си, бързо запалих цигара.

— Грешите.

— Но аз ви чух. Освен това през цялото време ме пронизвахте с поглед. Всички го усетиха.

— Просто съм изнасял лекцията си. Често поглеждам лицата на студентите, за да се уверя, че внимават. Останали сте с погрешно впечатление.

— Значи не сте ми предлагали да си легна с вас? — В гласа й се долавяше разочарование.

— Не. Не пиша оценки срещу секс.

— Не ми пука за оценките!

— Аз съм женен. Бракът ми е щастлив. Имам две деца. Но да допуснем, че съм искал да ви направя предложение. Щях ли да го направя по време на лекция? Това би било глупаво.

— Значи никога не сте ми предлагали… — Тя отново прехапа долната си устна.

— Съжалявам.

— Но вие ми говорите! Чувам гласа ви дори когато не съм на лекции! Чувам го, когато съм в стаята си или вървя по улицата! Дори когато спя! Непрекъснато повтаряте, че искате да спите с мен!

Кожата ми настръхна. Думите й ме смразиха.

— Грешите. Въображението ви ви прави номера.

— Но аз чувам гласа ви толкова ясно! Докато уча или…

— Как? Нали не съм там.

— Изпращате ми мислите си! Съсредоточавате се и вкарвате гласа си в главата ми!

Притокът на адреналин накара стомаха ми да се свие. Отчаяно се опитвах да измисля някакъв аргумент, с който да оборя теорията й.

— Телепатия? Не вярвам в съществуването й. Никога не съм правил опит да ви изпращам мислите си.

— Дори несъзнателно?

Поклатих отрицателно глава. Прииска ми се да й кажа, че в сравнение с повечето студентки изглежда толкова невзрачна, че дори да не бях женен, никога нямаше да пожелая да правя секс точно с нея.

— Учите прекалено много. Искате да получите високи оценки по моя предмет и непрекъснато си мислите за мен. Затова смятате, че чувате гласа ми, когато не съм при вас. Като преподавам, наблюдавам лицата на студентите си, за да разбера дали лекцията им е интересна или не, а кой знае защо вие сте останали с погрешното впечатление, че говоря лично на вас.

— Тогава трябва да промените начина си на преподаване! — изкрещя тя. -–Той е подъл! Жесток! Дразнещ! — По бузите й се затъркаляха сълзи. — Вие се подиграхте с чувствата ми!

— Не съм искал.

— Но го направихте! Измамихте ме! Заблудихте ме!

— Нищо подобно.

Стана от стола толкова рязко, че ме стресна. Помислих си, че ей сега ще ме удари или ще се разкрещи за помощ и после ще заяви, че съм направил опит да я изнасиля. И се проклех, че не бях настоял да отвори вратата.

Разтърсвано от ридания, момичето се втурна към нея. Натисна дръжката, излезе, залитайки в коридора и хукна надолу по стълбите, изпаднало в истерия.

Целият разтреперан, загасих фаса си и веднага запалих нова цигара. Слушах със свито сърце отслабващото ехо от нейните ридания, заглъхващите й стъпки и далечния трясък на входната врата.

После ме обгърна тишина.