Дейвид Морел
Съдружници
Несъмнено беше коравосърдечно, но просто нямаше друг начин. Макензи прекара месеци наред в обмисляне на алтернативни решения. Направи опит да откупи дяла на съдружника си, но Долан не се съгласи. Е, не точно. Първоначално се изсмя на предложението му: „Няма да ти доставя това удоволствие.“ А когато Макензи продължи да настоява, отговори: „Добре, съгласен съм. Но ще ти трябват един милион долара.“ Със същия успех би могъл да поиска и десет. Макензи не можеше да събере цял милион, нито дори половин или четвърт, и Долан много добре знаеше това.
Позната история. Макензи не можеше да каже „Добро утро“, без Долан да не вземе да спори с него. Щом Макензи си купеше кола, Долан си купуваше по-голяма и по-скъпа и за да го подразни, после се хвалеше каква изгодна сделка е направил. А когато Макензи се върна с жена си и децата си от почивка на Бермудските острови, Долан му заяви, че Бермудските острови изобщо не можели да се сравняват с Мазатлан1, където той бе завел своето семейство.
Двамата мъже постоянно спореха. Бяха привърженици на различни футболни отбори. Кулинарните им предпочитания бяха коренно различни (агнешки котлети срещу осолено говеждо). Когато Макензи започна да играе голф, партньорът му внезапно се запали по тениса, като отбеляза, че голфът бил само игра за удоволствие, докато при тениса имало и добро физическо натоварване. Но въпреки „физическото натоварване“ Долан беше с наднормено тегло. Макензи беше строен, но пък съдружникът му непрекъснато му се подиграваше заради перуката, която носеше.
Беше невъзможно един шотландец и един ирландец да бъдат бизнес партньори и това би трябвало да е известно на Макензи. Но първоначално те бяха двама строителни предприемачи, които постоянно си съперничеха и губеха много пари от конкуренцията помежду си. Така че станаха съдружници. Заедно постигнаха много по-големи успехи, отколкото преди поотделно. Продължиха да се надпреварват и когато единият търсеше начин да спечелят повече, другият бе принуден да бъде два пъти по-находчив от него. Намалиха цените на услугите си, като слагаха твърде много чакъл в бетона, инсталираха нискокачествени тръбопроводи и използваха изолационни материали, които не отговаряха на стандарта. Приходите си от тези измами записваха в специални счетоводни книги.
„Макензи–Долан Ентърпрайзис“. О, предприятието им работеше много успешно. Но те не се погаждаха помежду си. Опитаха се да разрешат този проблем, като поделят работата си — Макензи се занимаваше с административните дела, а Долан с отстраняването на авариите. Все пак, от време на време трябваше да се срещат, за да вземат решения. Въпреки че се виждаха по-рядко, напрежението между тях остана и дори нарасна.
Сприятеляването на съпругите им само влоши нещата. Те непрекъснато организираха барбекюта и партита с плуване в басейна. Двамата мъже не смееха да протестират срещу събиранията, защото опитите им винаги завършваха с провал:
Макензи:
— Мразя го. В офиса ме побърква, а на партитата направо ми се повдига от него.
Жена му:
— Виж какво, Вики Долан ми е приятелка и аз няма да позволя на детинските ти глупости да развалят нашето приятелство. Тази вечер ще спя на дивана.
И така, двамата мъже стояха загледани в далечината или се взираха в уискито си със сода (съответно шотландско и ирландско), докато съпругите им си разменяха рецепти.
Истинските проблеми започнаха, когато Долан взе да отправя заплахи:
— Чудя се, какво ли ще направят данъчните, ако научат за твоите специални счетоводни книги?
— А какво ще кажат за некачествените водопроводни тръби и пълния с чакъл бетон? — не му остана длъжен Макензи. — Това е твое дело.
— Ще ми наложат глоба и толкова — отвърна бързо Долан. — Виж, счетоводните книги са друга работа. Ако данъчните научат, че ги укриваш от тях, ще те набутат в някой затвор и повече няма да видя грозната ти мутра.
Макензи изгледа с омраза пълния мъж и реши, че няма друг начин. Беше предложил на съдружника си да откупи дяла му в предприятието, но той му бе отказал. Нещо повече — Долан явно възнамеряваше да го издаде на данъчните и да заграби целия бизнес. Макензи разбра, че вече няма избор. Трябваше да се отбранява.
Пред клетката с маймуните стоеше висок и слаб младеж с руса коса и приятна външност. Беше облечен в светлосин спортен екип. Ядеше фъстъци.
Макензи се наведе към чешмата да пие вода и се огледа. Зоологическата градина беше претъпкана. Беше обяд и слънцето препичаше. По пейките седяха и дъвчеха сандвичи излезли в обедна почивка хора. Други се разхождаха между клетките. Виждаха се деца, майки, старци, които играеха на дама. Във въздуха се носеха звуци от латерна, приглушени разговори, животински крясъци и птичи песни. Макензи отбеляза със задоволство, че никой не му обръща внимание, избърса мократа си уста и се приближи до клетката с маймуните.
— Господин Смит?
Младежът не отговори, само лапна още един фъстък и Макензи се уплаши, че е сбъркал човека. В края на краищата зоологическата градина беше пълна с посетители. Имаше и други мъже в спортни екипи. От друга страна, въпреки че вестниците твърдяха обратното, изобщо не беше лесно да намериш човек, който да се занимава с подобна дейност. Макензи бе прекарал няколко нощи в обикаляне на долнопробни барове. Веднъж го помислиха за ченге и го заплашиха, че ще му счупят и двата крака. Но стодоларовите банкноти умееха да убеждават хората. Един разговор от уличен телефон го бе отвел в зоологическата градина. Той, разбира се, можеше да свърши работата собственоръчно, само че се нуждаеше от алиби, пък и честно казано, му липсваше необходимият кураж.
А сега бе объркал човека. Явно мъжът, с когото трябваше да се срещне, бе решил, че това е капан и не бе дошъл. Макензи се накани да си тръгва, но русият се обърна.
— Почакай за момент, Боб.
Макензи примигна.
— Господин Смит?
— Можеш да ми викаш Джон. — Усмивката на младежа разкри ослепително белите му зъби. Той протегна пакетчето в ръката си към по-възрастния мъж. — Фъстъци, Боб?
— Не, благодаря…
— Хайде, вземи си — подкани го русият.
Макензи си взе един фъстък. Стори му се безвкусен.
— Така, така. Успокой се малко. Нали не възразяваш, че ти викам Боб?
— Не, поне докато приключим с тази работа. Знаеш ли, представях си те по-различно.
— Аха — кимна другият. — Очакваше някой костюмиран мускулест тип с белег на лицето.
— Е, не точно…
— А вместо това виждаш младеж, облечен така, сякаш ще ходи на сърф. Разбирам те напълно. Изпитваш разочарование. — Той повдигна иронично вежди. — Само че днес нищо не е такова, каквото
