възрази Гейдър.
— Защото преди да изчезне Пити, все още не са били пораснали всичките му постоянни зъби? Не. Моята зъболекарка ми обясни, че тогава брат ми е имал само
Гейдър остави дебелата папка, която четеше.
— Добре — каза нетърпеливо. — Но само за да сложа край на това веднъж завинаги. Как се казваше бившият ви семеен зъболекар от Охайо?
— Аз… не си спомням.
На лицето на агента се изписа досада.
— Но Удфорд не беше голям град. Там нямаше много зъболекари. Едва ли ще е трудно да се разбере при кой от тях сме ходили.
— Стига все още да е в бизнеса. И да пази архивите си след толкова много години. — Телефонът на Гейдър иззвъня. Докато посягаше към слушалката, той ми каза: — Ще ви се обадя.
— Кога?
— Следващата седмица.
— Но дотогава има много време.
Гейдър не ме чу. Вече говореше по телефона.
4
В събота сутринта станах от леглото на Пити, натоварих екипировката за къмпинг в експедишъна и сложих сандвичи в хладилната камера на колата. Постарах се да повторя, доколкото бе възможно, действията на Пити отпреди една година и в девет часа, точно когато бяхме потеглили и миналия път, поех по междущатско шосе 70 към планината. Планинските върхове бяха със снежни калпаци както през онзи юни. Без да обръщам внимание на красотата им, както би трябвало да е направил тогава брат ми, аз се напрегнах да си спомня нашия разговор. И потръпнах, понеже се сетих, че почти всеки път, когато Джейсън ме беше питал нещо, обръщайки се към мен с „татко“, Пити му беше отговарял вместо мен. „Той е упражнявал моята роля, опитвал се е да свикне да бъде наричан «татко».“
Докато се движех на север през националния горски резерват Арапао, си представих нетърпението, което го бе разяждало отвътре. Стигнах до езерото и спрях там, където бяхме спрели предишната година. Погледнах към мястото, на което бяхме разпънали палатката си. Тръгнах покрай езерото към потока, който го захранваше, и се изкачих по гористия склон до дефилето, през което се спускаше с рев. През цялото време си представях как Пити се е оглеждал за подходящо място, където би могъл да се отърве от мен, и то по начин, който да изглежда като нещастен случай.
Изкатерих се по ронливия склон до скалната тераса над клисурата. Почувствах вълнението на брат ми, когато Джейсън бе отишъл зад скалата, за да се изпикае.
„Татко!“
Неспособен да се спра, блъснах проклетия си брат в пропастта, после се завъртях към момчето, чието лице бе застинало от ужас.
Уплашеното лице на Джейсън, което си бях представил толкова ясно, ме шокира. Излязох от съзнанието на Пити, отвратен от тъмнината, която бях видял. Въпреки мразовития ветрец открих, че съм плувнал в пот. Докато се спусках по ронливия склон до пътеката в подножието на хълма, не спрях да се чудя как Пити бе успял да слезе долу, без да падне, като се имаше предвид, че е трябвало да води със себе си ужасено, съпротивляващо се момче. Тогава разбрах, че е имало само един начин да направи това. Почувствах се зле, като си представих как е отнесъл изпадналия в безсъзнание Джейсън през гората до експедишъна.
Понеже фордът нямаше багажник, Пити е трябвало да върже сина ми, да му запуши устата, да го остави на пода до задната седалка и да го покрие с палатката. Отново в неговата кожа, аз подкарах внимателно колата по планинските пътища, като гледах да не превишавам допустимата скорост, така че да не ме спре някой пътен полицай и да се учуди на скимтенето и пъшкането, които се чуват изпод палатката зад гърба ми.
Щом пристигнах вкъщи, вкарах експедишъна в гаража и натиснах дистанционното. Металната врата се спусна с грохот. Докато слизах от автомобила, си представих как Кейт е влязла в гаража откъм кухнята. Тя току-що се е била прибрала от семинара, който е водила през целия ден. Елегантният сив костюм, с който бе облечена, когато тръгвахме сутринта, прави дългата й руса коса да изглежда още по-блестяща.
— Защо се връщаш толкова скоро? — попитала е намръщено тя. — Къде са Брад и Джейсън?
— Случи се злополука.
—
Той се е нахвърлил върху нея, запушил й е устата и я е вързал, влязъл е в къщата, намерил е ключовете за колата й, после я е набутал заедно с Джейсън в багажника на волвото. Облегалката на задната седалка можеше да се сваля, така че в багажника да се побират по-дълги предмети, например ски. Пити навярно е наклонил леко облегалката, така че в багажника да може да влиза въздух през образувалия се процеп, и е използвал множеството предмети, които е откраднал от къщата, за да я затисне и да попречи на Кейт и Джейсън да я избутат до край и да избягат. След това е напълнил набързо куфарите с дрехи, като не е пропуснал да вземе и някои мои. В края на краищата, щом е щял да ме замества, би могъл и да изглежда като мен.
Около шест часа вечерта по примера на Пити напуснах къщата с колата на жена ми. В шест и двайсет и една изтеглих пари от банковия автомат, който бе използвал по същото време и той, криейки като него лицето си от камерата. Но когато излязох от пределите на Денвър и продължих на север по междущатски път 25, осъзнах, че с всичките откраднати предмети, натоварени във волвото, автомобилът би трябвало да прилича на подвижен магазин за електроуреди. Разтревожен, че някой изпълнен с подозрение полицай може да го спре, Пити никога не би напуснал Денвър с целия този товар. Следователно той е побързал да го продаде. Но брат ми беше отскоро в града. Кога е имал време да намери склад за крадени вещи? Прехвърляйки в ума си събитията от предишните дни, внезапно си спомних, че след посещението при зъболекаря Пити беше пожелал да остане за малко насаме в един парк, за да сложи в ред мислите си. Кучият син беше използвал следобеда, за да уреди продажбата на това, което е възнамерявал да открадне от мен.
Отидох с колата в един от западналите квартали на града и си представих как е протекла сделката, докато чаках да изтекат няколкото минути, които навярно бе отнела. После се върнах на междущатското шосе и този път се почувствах незабележим, един от многото автомобили, в който нямаше нищо подозрително.
4
Един пътен знак ме уведоми, че Каспър, Уайоминг се намира на четиристотин километра пред мен. Включих устройството за контрол на скоростта, за да съм сигурен, че няма да премина допустимата граница. Когато започна да се стъмва и пуснах фаровете, се почувствах още по-незабележим сред светлините на хилядите други фарове, които ме заслепяваха. Минах покрай Шайен, Уайоминг, но вече бе толкова тъмно, че видях единствено ниските продълговати силуети на сградите. После, четири часа след като бях напуснал Денвър, съзрях светлините на Каспър. През по-голямата част от пътуването бях имал чувството, че се движа през пуста равна местност заради непрогледния мрак, който ме обгръщаше. Но сега от лявата ми страна се извиси силуетът на планина и скри звездите от погледа ми.
На няколко километра на север от града видях знак за отбивка за отдих. Трафикът беше намалял, защото повечето автомобили бяха завили към Каспър. Една стрелка ми показа едва забележимата изходна рампа. Слязох по нея от магистралата и наближих две ниски тухлени постройки, чиито лампи осветяваха три пикапа и един седан, паркирани отпред.
Но Пити се е нуждаел от по-голяма уединеност, затова се отклоних по една чакълена алея вдясно от
