— Откъде се обаждате? — попита Пейн.
— От Южна Дакота.
— Красива ли е?
— Не съм дошъл тук заради пейзажа.
— Щом възнамерявате да продължите пътуването си, искате ли един съвет?
— Стига да не е „успокойте се и си починете“.
— Не, не е. Този може да ви изненада — каза Пейн. — Ще ви прозвучи окуражително.
— Добре тогава, изненадайте ме.
— Преди да кача всичките тези килограми и да се принудя да разчитам повече на интернет, отколкото на краката си, провеждах разследванията си лично. Както се казва, око да види, ръка да пипне. Затова забелязвах неща, които другите пропускаха. Когато човек разполага със свободно време, нищо не му пречи да посети местата и хората, които го интересуват.
— Когато разполага със свободно време.
— А вие, струва ми се, имате много свободно време.
— Предлагате ми, ако искам да открия онзи зъболекар, да го потърся сам?
— Общо взето, да.
— Прав сте — съветът ви ми звучи като окуражение. Защо променихте мнението си относно моето разследване?
— Защото се тревожа за вас.
Връзката отново запращя. Напрегнах се, за да чуя думите му.
— Страхувам се, че ако не задоволите стопроцентово себе си, че сте направил всичко възможно; ако загубите надежда…
Напрегнах слуха си още повече, но пращенето се засили.
— … ще се самоунищожите.
— Ще ви се обадя по-нататък през седмицата — казах му аз.
— Какво? Не ви чувам.
Прекъснах връзката.
11
Докато си представях как и занапред денем ще спя на задната седалка на волвото в уединени места, а нощем ще шофирам колкото се може по-надалеч, осъзнах, че Пити едва ли е възнамерявал да кара по този начин още дълго. Единственият му мотив да продължи бягството си, трябва да е било откритието — сигурно е научил от новините по радиото на колата няколко дни след отвличането (медиите направо бяха пощуряли по историята), — че аз не съм загинал в планината. Той, разбира се, не е казал на Кейт и Джейсън, че съм жив. Но тази новина го е изпълнила с решителност да продължи, защото си е представил как страдам от страх и копнеж по семейството си. Никакви радостни среднощни обаждания, никакви весели пощенски картички, никакви оставени по невнимание следи, които биха отвели полицията при него. Само подигравателно злорадо мълчание.
Но, по дяволите, къде би отвел семейството ми? Помислих си за пустите земи на Южна Дакота пред мен. Едно време конекрадците са имали обичая да се крият в лабиринта на опожарени от слънцето каньони, в които климатът е толкова суров, че полицейските отряди се отказвали да ги преследват. Но този избор ми се стори твърде отчаян за Пити. Отвъд пустите земи имаше стотици мили тревисти степи, където дърветата са рядкост и нищо не спира човешкия поглед. Но Пити не би искал да е на открито. Да се скрие в степ? Не ми се вярваше. Брат ми нямаше да се чувства в безопасност, ако не е защитен от хълмове и гори.
В такъв случай дали не си беше намерил скривалище някъде в планината Блек Хилс? Може би в изоставена колиба или…
Бях стигнал дотук, воден от интуицията си. Но сега бях в задънена улица, точно както Гейдър беше заявил, че идеята за зъболекаря го е отвела до задънена улица.
Кимнах.
След като поспах на задната седалка на волвото до настъпването на вечерта, потеглих натам, накъдето, както осъзнах едва сега, ме беше повел моят маршрут; към мястото, където преди толкова години беше започнало всичко.
Към изгубената младост на Пити.
Четвърта част
1
Табелата изникна изненадващо пред мен. Това се случи две вечери по-късно. Бях прекосил Айова и Илинойс и сега се движех през щата Индиана по шосе 70, продължавайки непреклонно на изток. Целта на пътуването ми се намираше в Охайо, близо до Кълъмбъс. Удфорд. Родният ми град.
Ала като видях табелата за Броктън — родното място на Лестър Дант, — се намръщих. Въпреки че отдавна се бях запознал с неговото местоположение на картата, сега за пръв път осъзнах, че и той като Удфорд се намираше достатъчно близо до шосе 70, за да сложат пътен знак за отбивката към него. Погълнат изцяло от мисълта за стаматологичния картон, който се надявах да открия в Удфорд, не бях обърнал особено внимание на Броктън. В този миг обаче мислите ми внезапно промениха посоката си. Побързах да завия.
Двулентов път лъкатушеше през потъналия в мрак селски край. След тридесетина километра светлината на уличните лампи разкри пред погледа ми порутени къщи и пуста централна улица. От двете й страни се издигаха двуетажни постройки, на прозорците на някои от тях се виждаха табели с надпис „ПРОДАВА СЕ“. Оплюта от мухите неонова реклама съобщаваше „МОТЕЛ БРОКТЪН, СТАИ ПОД НАЕМ“. Той също изглеждаше порутен, но поради липса на избор, спрях пред него.
Когато отворих вратата на рецепцията, прозвуча звън на камбанка. На тавана бръмчаха ярки неонови лампи. От едно помещение в дъното се дотътри облечена в пенюар жена с подпухнали очи.
— За колко нощи?
— Две — отвърнах, твърдо решен да се позавъртя наоколо и да науча колкото се може повече.
Възрастната жена изглеждаше озадачена, че някой би могъл да пожелае да остане в Броктън повече от една нощ.
— Плаща се само в брой. — Тя назова сумата с присвити очи, сякаш смяташе, че е цяло състояние, каквото всъщност не беше.
Жената взе парите ми с явно облекчение, подаде ми ключа, прозя се и се затътри обратно към стаята си.
— Машината за безалкохолни напитки е отвън, до автомата за бонбони — промърмори през рамо тя.
— Съжалявам, че ви събудих.
— Като умра, ще имам достатъчно време да се наспя.
Във влажната нощ отвън самотна лампа осветяваше паркинга. Нямаше нито едно превозно средство пред десетте мотелски бунгала. Ключът ми беше за номер едно. Представяйки си, че съм Пити, отбелязах на ум, че всички бунгала се намираха зад това на управителката. В нощния мрак нямаше да ме видят, ако извадех от багажника си жена и дете със завързани ръце и запушени усти.
Стаята беше малка, чарашафите бяха протрити, а огледалото — прашно. Взрях се в наболата си брада. Погледът ми беше налудничав. От огледалото сякаш ме гледаше чужд човек.
