Изгубеният брат

2

— Познавате ли този мъж?

Управителката на мотела изглеждаше толкова уморена, колкото и когато я събудих предната нощ. Сбръчканите й устни оставиха следа от червило върху чашата с кафе. Застанала зад гишето, тя разглеждаше полицейската снимка, накланяйки я под различен ъгъл.

— Не бих го определила като красавец. Как се е сдобил с този белег на брадата?

— При автомобилна катастрофа.

— Не ми изглежда познат. И вие ли сте агент от ФБР?

— И аз?

— Миналата година един агент от ФБР ме разпитва за този тип.

Оптимизмът ми се спъхна. Ако Гейдър беше наредил да се провери повторно биографията на Дант, значи просто си губех времето.

— Трябва да ви е сторил голяма злина, щом продължавате да го търсите — добави тя.

— Така е. Наистина голяма злина. Името Питър Денинг звучи ли ви познато?

— Не.

— А Лестър Дант?

— Дант. — Жената се замисли за миг. — Това е името, за което ме пита другият агент от ФБР. Тук живееха няколко семейства с тази фамилия.

Почувствах се още по-обезкуражен.

— Железарският магазин носи името на едно от тях — допълни тя, — но сегашният му собственик се казва Бен Портър.

„Губя си времето“ — повторих си наум. Изкушен да тръгна за Удфорд, реших все пак да не приемам всичко за чиста монета.

— Къде се намира железарският магазин?

3

— Не го познавам. — Бен Портър беше петдесетгодишен, както почти всички, които бях срещнал в това рядко населено градче. Работният му комбинезон бе посипан със стърготини от дъските, които бе рязал. — Но това нищо не значи.

— Защо нищо?

— Никога не съм се срещал с предишния собственик. Оставих табелата „Дант“ над вратата, за да продължа традицията.

В този умиращ град думата традиция прозвуча много смело.

— Значи не познавате никой с фамилията Дант?

— Както казах и на другия агент от ФБР, те са живели тук, преди да дойда. Заселих се в Броктън преди десет години. — Изражението на лицето му подсказваше, че му се искаше да не го е правил.

— Не се ли сещате за някой, който може да ги е познавал?

— Разбира се. Преподобният.

— Кой?

— Преподобният Бенедикт. Доколкото съм чувал, той е прекарал почти целия си живот в Броктън.

4

Бялата църква с островърха камбанария и къщичката зад нея бяха единствените постройки в града, които нямаха вид на нуждаещи се от ремонт. Вдясно, между църквата и гробището, имаше пътека, която минаваше през розова градина. Отпред възрастен мъж, облечен в синя риза с къси ръкави и свещеническа якичка, стоеше с гръб към мен. Беше коленичил, свел молитвено глава. После ръцете му се размърдаха и той изправи главата си. Едва сега си дадох сметка, че подрязваше розите.

На дясното си ухо отецът носеше слухово апаратче. Сигурно беше превъзходна марка, защото чу стъпките ми върху тревата и се извърна да види кой идва.

— Отец Бенедикт?

Сбръчканото му чело се набразди още повече, а ставите му изпукаха, докато се изправяше на крака. Върху крачолите на старите му пантлони на височината на колената имаше зелени петна от тревата.

— Казвам се Брад Денинг. Бен Портър от железарския магазин…

— Чудесен човек.

— … ме насочи да говоря с вас за няколко семейства, които са живели тук.

— Кои семейства?

— Дант.

Преди малко очите на преподобния бяха заблестели, сякаш се радваше на възможността да изпита паметта си. Сега те станаха предпазливи.

— Спомняте ли си за семейства на име Дант? — попитах аз.

— От ФБР ли сте?

— Не.

— Миналата година един от ФБР ме разпитва за тях — каза отецът.

— Знам. Но аз не работя в Бюрото. Агентът показа ли ви тази снимка?

— Да. Това е Лестър. Същото казах и на мъжа от ФБР.

— Сигурен ли сте? Това Лестър Дант ли е?

— Тогава беше по-млад и нямаше този белег на брадата. Но това несъмнено е Лестър.

Призля ми. Теорията, в която толкова силно се мъчех да повярвам, се сгромоляса. Лестър Дант, а не брат ми, беше отвлякъл Кейт и Джейсън. Той нямаше причина да ги остави живи.

— Защо се интересувате от него?

— Вече няма значение, преподобни — успях да промълвя и внезапно обзет от чувство за огромна празнота, се обърнах да си ходя.

„Стандартно разследване“ — ми беше казал Гейдър.

Погледнах обратно към отеца.

— Какво ви е, господин Денинг? Изглеждате ужасно печален.

Нямах намерение да му обяснявам, но нещо в него ме подтикна да го сторя. Отчаян, започнах да разказвам. Опитвах се да говоря спокойно, но с всяка следваща дума гласът ми се разтреперваше все по- силно.

Отецът ме гледаше втренчено. Всеки път, когато млъкнех, той сякаш се надяваше, че съм свършил, но аз продължавах да му разказвам още и още и първоначалният шок, изписан на лицето му, се смени с жал към човека, който заради неволна грешка в детстсвото си е бил осъден на адски мъки.

— Лестър е извършил всичко това?

— Или моят брат, който се е представял за него. Точно това исках да открия — кой от двамата е бил.

— Бог да му е на помощ. Бог да помога и на вас.

— Ако пожелае.

— Всички молитви накрая биват чути.

— Но не достатъчно бързо, преподобни.

Отецът се канеше да ме окуражи да имам вяра. Вместо това обаче въздъхна и ме покани с жест да го последвам до пейката.

— Има няколко неща, които трябва да разберете за него.

— Да разбера? Надявам се, че нямате предвид да го извиня или да му съчувствам, защото това, което наистина искам, преподобни, е да го накажа. И, моля ви, не ми казвайте да подложа другата си буза или да оставя господ да се погрижи за отмъщението.