— Взехте думите от устата ми.
Изгледахме се преценяващо.
— Сигурен ли сте, че мъжът на тази снимка е Лестър Дант? — попитах аз.
— Да.
Призля ми още повече. Въпреки това трябваше да знам истината.
— Добре, преподобни. — Отпуснах се унило на пейката. — Помогнете ми да го „разбера“.
5
— И неговите родители — добави отецът. — Трябва да разберете и родителите му.
Той се замисли за миг.
— Дант. — Слабият му глас укрепна. — Имало е шест семейства с това име. Живели са тук, откакто местните се помнят. Поне така ми каза моят предшественик, когато бях назначен в Броктън. Но те не са били истинска част от общината. Дори не може да се каже, че са били част от Съединените щати.
— Объркахте ме, преподобни.
— Били са сепаратисти. Трибалисти12. Самотници. Някъде в миналото им… Моят предшественик си имаше цяла теория, смяташе, че нещата датират още от времето на Гражданската война… че тогава им се случило нещо ужасно. Дошли от място, което отчаяно искали да забравят, и се установили тук, твърдо решени да живеят в уединение.
Пред лицето ми избръмча пчела. Прогоних я и съсредоточих вниманието си върху отеца.
— Естествено, за да продължават рода си, те не можели да живеят напълно изолирани. Трябвало да поддържат контакт със съседните общини, търсейки млади хора, с които да встъпват в брак. Външно погледнато, имали много качества. Били вярващи. Притежавали имот. Не пиели, не пушели, не играели комар, не псували. За кратко време привлекли нови членове, обикновено от бедни семейства, които считали сватбата с някой Дант за издигане в обществото. Но постепенно се разнесла мълва, че хората от клана Дант били много сурови и те били принудени да си търсят невести и женихи по-надалеч, главно сред подобни на тях комуни. Изборът им се стеснил. По времето, когато пристигнал моят предшественик, от рода били останали само три семейства.
Поклатих озадачено глава.
— След като са искали да живеят изолирано, как се е случило така, че човек от техния род е отворил железарски магазин?
— Животът ги е принудил. Колкото и да се опитвали, те не можели да задоволяват сами всичките си нужди. Дори в годините с богата реколта имало стоки от първа необходимост, които не можели да си произведат. За тях Броктън бил като чужда страна. Железарският магазин бил тяхното посолство. Чрез него продавали излишната си продукция и купували дървен материал, сечива, облекло…
— Лекарства.
— Не — каза преподобният Бенедикт. — Никакви лекарства. Дант били толкова консервативни в религиозно отношение, колкото и в социално. Според тях болестта била знак за божие неодобрение. Смятали, че е грях с човешки средства да се месят в божиите намерения.
— Заради греховната ни природа?
— За която Дант смятали, че Бог ни наказва — отговори отецът.
— С такова саморазрушително поведение е чудно как изобщо е оцеляло някое от тези семейства.
— Там е работата — сега всички тях ги няма. — Преподобният Бенедикт посочи снимката със съсухрения си пръст. — Освен Лестър.
— Кога го видяхте за първи път?
— След пожара.
— Пожар?
— Ще стигна и до това. Трябва да знаете, че поради факта, че Дант избягвали лекарите, в градчето нямали представа колко души се раждат и умират в земите им. От време на време техни представители идвали да се снабдяват със стоки. Предимно мъже, но понякога жени и деца. Предполагам, че целта им е била да покажат на всички в рода колко покварен е външният свят. Вероятно ние сме им се стрували толкова странни, колкото и те на нас.
— Странни?
— Последиците от вътрешните им бракове започнали да си личат.
— И законът не се е намесил?
— От време на време някой полицейски служител отивал при тях на проверка, но в какво можел да ги обвини, освен че искали да живеят самостоятелно?
— В заплаха за децата им.
— Трудно доказуемо обвинение, защото децата им били хранени добре и можели да рецитират пасажи от Библията.
— Няма ли закон, който задължава децата да посещават училище?
— Дант наели адвокат, който доказал, че децата им получавали достатъчно образование вкъщи. Позовал се на свободата на вероизповеданията. В днешно време, предполагам, бихме ги нарекли привърженици на естествения подбор. Те не трупали оръжия и не заговорничели срещу правителството, така че властите решили, че е по-добре да ги оставят на мира, отколкото да се опитват да ги съдят. „Живей и остави другите да живеят“ — това било мотото им. До съботата, в която на покупки в града дошла майката на Лестър.
Заслушах се по-внимателно.
— Тя се казвала Юнис. Била в напреднала бременност, но съпругът й явно е смятал, че не е била дотам напреднала, та да не може да пътува. Излязла от железарския магазин. В следващия миг се свлякла на тротоара, крещейки от болка. Съпругът й Орвал решил да омаловажи случката и се опитал да я вдигне и занесе в колата. Но като видял кръвта по роклята й и локвата на тротоара, останал вцепенен от объркване достатъчно дълго, за да могат един лекар и един полицай (тогава имало няколко) да забележат какво става и да я откарат бързо в поликлиниката, която служела и за болница. Орвал се опитал да ги спре, но внезапно се разбрало, че Юнис не е пометнала, а е родила преждевременно.
— Гаднярът е възнамерявал да рискува живота й?
— Не му е било лесно. Орвал казал на лекаря и полицая, че за него бебето било по-скъпо от всичко друго на света, че двамата с Юнис вече имали три мъртвородени деца, че упорито се опитвали да се сдобит с друго детенце и най-накрая Господ ги бил благословил с тази бременност. Но да разчитат на помощта на лекар било все едно да кажат на Бог, че нямат вяра в него. Ако се намесели в божиите намерения, бебето щяло да бъде прокълнато. Орвал вярвал толкова силно в това, че се опитал да вземе жена си и да я отведе от клиниката. Докторът го предупредил, че ако не останат и не получат медицински грижи, жена му и детето му ще умрат. Полицаят бил по-груб. Той го заплашил, че ще го арестува за опит за убийство, ако се опита да отведе съпругата си. Междувременно бебето започнало да се ражда и дори Орвал си дал сметка, че иска или не, трябва да се съгласи Юнис да получи медицинска помощ. Тя едва не умряла от загуба на кръв. Бебето също едва не умряло, защото било твърде мъничко.
— Бебето е бил Лестър?
— Да. Вярата на Орвал и Юнис забранявала бебетата да се кръщават на християнски светци. Смятали това за идолопоклонничество. Така че за тях били немислими имена като Матю, Марк, Люк или Джон. А щом отхвърлиш Библията като източник на имена, не ти остава голям избор. Лестър било неутрално име, изход от положението.
— Какво станало после?
— Моят предшественик се пенсионира. Дойдох тук да заема мястото му. Преди да напусне, той ми разказа за енорията, както и историята, която току-що чухте от мен. Каза ми, че въпреки очакванията на лекаря бебето оживяло. В действителност седмица преди моето пристигане Орвал довел детето в града, за да покаже какво здраво момченце е то и да докаже на доктора, че от значение е единствено божията воля.
— Но… — Объркването ми нарастваше. — Каква връзка има това с… Казахте, че сте видели Лестър след някакъв пожар.
