Изгубеният брат

повърността. Не ме интересуваше, че целият таван може да рухне и да ме смаже. Независимо как, аз трябваше да се махна от гърмящите змии.

През дупката на тавана се беше излял толкова много дъжд, че вече бе наводнил целия под. Все повече влечуги напускаха отсрещния край на стаята и телата им се стрелкаха като камшици над водата. Преместих се вдясно и натиснах с крак една от подпрените на стената греди, за да изпробвам устойчивостта й. Изстенах — дървото беше така изгнило, че се разпадна под тежестта ми. От внезапната липса на опора загубих равновесие. Мъчейки се да не падна във водата, политнах напред и се блъснах в стената зад гредите.

Ог удара в рамото едва не изпуснах фенерчето. Нещо по-лошо, шумът раздразни змиите и няколко от тях затракаха яростно с опашки. Сигурен бях, че ще се побъркам, ще започна да крещя и ще умра от дузина ухапвания. Бях толкова уплашен, че ми трябваше доста време да осъзная, че стената, в която се бях блъснал, кънтеше на кухо.

Още кротали поеха през водата към мен. Бутнах другата греда настрани и пред очите ми се откри врата. Най-близката змия беше на три крачки от мен, когато сграбчих ръждясалата дръжка. Натиснах я, но от ръждата механизмът явно беше блокирал. Натиснах по-силно, усетих, че помръдна и блъснах с всичка сила вратата.

Тя изскърца. Още едно отчаяно блъскане и вратата внезапно се отвори с трясък навън, като ме повлече със себе си. Проснах се по очи върху мокрия цимент и си ударих брадата, но преглътнах болката, защото цялото ми внимание бе съсредоточено върху това да не изпусна фенерчето. Замаян от удара, аз се извърнах към изхода на помещението. Една змия се беше навила на кълбо, готова да ме клъвне. Ритнах вратата, но старите й панти не реагираха достатъчно бързо. Кроталът се стрелна напред. В този миг вратата се затръшна и прищипа тялото му през средата. Предната половина се замята бясно. Оскъдната светлина, която бе прониквала през дупката на тавана на предишния ми затвор, изчезна. Виждах заклещената точно под дръжката на вратата змия само благодарение на лъча на фенерчето, което се тресеше в ръката ми. Докато влечугото се мяташе в агония, половината му тяло се откъсна. То цопна във водата, пръскайки кръв на всички страни, и се загърчи конвулсивно към мен.

Дръпнах се назад. Ударих главата си в нещо, но когато кроталът се блъсна в подметката на едната ми маратонка, скочих като ужилен и започнах да тъпча главата му с другия си крак, докато костите запращяха под тежестта ми.

Откъснатото тяло на змията се извиваше под петата ми, а конвулсиите му ставаха все по-редки и по- слаби. Когато най-накрая се изопна неподвижно, вдигнах крак и насочих лъча на фенерчето към сплесканата окървавена глава. Спомняйки си, че убождането на зъбите на кротала може да бъде отровно дори и след смъртта му, ритнах трупа към вратата.

Когато той тупна на земята, осветих вратата, за да се уверя, че е затворена и през нея не може да мине друго влечуго. Обърнах се да видя къде бях попаднал и дали и това място не беше обитавано от змии. Нищо не помръдваше. Не се чуваше и изнервящото тракане. Но въпреки че бях избягал от първото помещение, аз си оставах затворен в капан.

Бях в тунел, широк едва метър и половина и дълъг шест метра, чийто таван можех да докосна, ако протегнех нагоре ръка. В срещуположния на вратата край бяха натрупани почернели греди и други отломки от пожара, в които преди това си бях ударил главата. За разлика от първата стая, тук циментовите стени и подът не бяха покрити с дървена облицовка. Обаче таванът беше направен по същия начин: греди, вероятно покрити с шперплатови плоскости, азбестова хартия и най отгоре — пръст. Гредите още не бяха паднали, но между тях се процеждаше вода и те вероятно бяха изгнили и готови да се срутят.

Докато разглеждах двете ръждясали метални тръби, които минаваха по дължината на тавана и влизаха в съседното помещение, течът се усили. Малки ручейчета шурнаха през отломките в края на тунела. Водата на пода стигна до глезените ми. Пролуката под вратата беше твърде тясна, за да може тя да се изтича през нея. Бях затворен в нещо като цистерна.

Колко ли дъжд можеше да се излее по време на силна юнска буря? Три сантиметра на квадратен метър? Шест? Това не изглеждаше опасно, ако не се вземеше предвид площта на земята над тунела и тази на изгорялата къща — водата и от двете места се събираше и се изливаше в пространството с размери: метър и половина на шест, на два и четиридесет, в което бях затворен. Нивото й навярно нямаше да се покачи до тавана, но имаше голяма вероятност да стигне толкова високо, че да се наложи да цапам с ръце и крака, за да държа главата си над повърхността. Но колко дълго щях да издържа, преди тялото ми да се вледени и да настъпи хипотермията? Започнех ли да треперя, три часа по-късно щях да съм мъртъв.

В действителност вече треперех. На светлината на фенерчето се виждаха облачетата пара, които излизаха от устата ми, докато газех през водата към отпадъците, които задръстваха тунела. Пъхнах фенерчето между почернелите дъски, но неговият ослепителен блясък ми пречеше да виждам, когато сграбчих една обгоряла греда и я задърпах да я измъкна от купа. От усилието се задъхах. Поех дълбоко въздух и се закашлях от миризмата на изгоряло, която се излъчваше от мокрото дърво.

Дръпнах по-силно и изтеглих гредата. Изпълнен със задоволство, тъкмо се канех да я оставя зад мен, когато купчината се размести и фенерчето ми полетя надолу. Посегнах да го уловя, но пръстите ми едва го докоснаха. Виждайки, че ми се изплъзва отново, аз се хвърлих напред, събрал шепи като черпак, и успях да го хвана миг преди да цопне във водата. Притиснах го до гърдите си, сякаш беше безценно съкровище. Ако беше се намокрило, то сигурно щеше да спре да работи. От преживяната паника, че за малко не останах без светлина, се разтреперах още повече.

Ледената вода вече стигаше до прасците ми. Опитах се да държа фенерчето с едната ръка, а с другата да дърпам дъските, които ми препречваха пътя, но не можех да ги хвана здраво. Неохотно, отново мушнах фенерчето между отломките, но то едва не падна, когато измъкнах следващата дъска.

При рязкото движение пистолетът ме ръгна в корема. Тогава ми хрумна да напъхам и фенерчето под колана, но от другата страна. Обаче се оказа, че няма място. „Мисли! — заповядах си наум. — Трябва да има начин!“ Свалих раницата, отворих страничния джоб и пъхнах фенерчето в него. Когато отново я сложих на гърба си, светлината му освети тавана, но щом се наведох напред да сграбча друг предмет от купчината, лъчът се насочи точно където исках.

Работех трескаво. Припрените ми движения вдигаха такъв шум, че ушите ми забучаха. Пъхтейки, аз издърпвах дъска след дъска и ги трупах зад себе си. Водата продължаваше да се стича между отломките и скоро стигна до коленете ми. Независимо, че бях сгорещен от усилията, не преставах да треперя. Махнах поредната дъска и пред мен се откри покрито със сажди циментово стъпало от стълба, която водеше нагоре. С още по-голяма решителност отмахнах две други дъски и видях второ стъпало, което ме изпълни с надежда. Ако успеех да разчистя достатъчно стъпала, щях да се покатеря над нивото на водата и да избегна хипотермията. В раницата си имах храна. Така че можех да хапна и да почина, запазвайки батериите на фенерчето, което бих могъл да използвам само докато разчиствах стълбището. Нетърпеливо сграбчих една греда и я издърпах, но когато се канех да я сложа зад гърба си, чух пращене и зяпнах при вида на огромната купчина отломки, която взе да се разпада. Опитах се да отскоча назад, но няколко обгорели греди и дъски се стовариха върху мен. Ударът ми изкара въздуха и ме запрати във водата. Не можех да оставя фенерчето да се намокри. Оглушал от кънтящия грохот, аз се мъчех с всички сили да се изправя и да опазя раницата суха. Избутах гредите, които ме притискаха. Докато отхвърлях настрани дъските, сграбчих нещо, което не приличаше на дърво, нещо заоблено и меко.

Изкрещях, като видях, че държа змията, откъснатата половина висеше в ръцете ми, а смачканата глава с остри зъби бе съвсем близо до рамото ми. Запратих я настрани, в този момент една плуваща греда се блъсна в мен. Паднах. Противната вода покри главата ми. Тя изпълни ушите, ноздрите и устата ми. Полузадушен, изскочих на повърхността, като кашлях, плюех водата с вкус на сажди и се мъчех да си поема въздух. Избърсах трескаво очите си и обезумял, открих, че не водата ми пречеше да виждам, а липсата на светлина.

Фенерчето бе угаснало.

9

В непрогледната тъмнина сетивата ми се изостриха. Усещах осезаемо плисъка на вълните и глухото тупкане на дъските в стената, прилепналите към тялото ми мокри дрехи, вкуса на сажди и кал, а зловонието