— Не е имало защо.
Резкият й тон ме караше да се чувствам неловко.
— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем.
Косата й беше прошарена. Носеше рокля на цветчета. В скута й лежеше мобилен телефон.
— Искате да научите нещо за Лестър Дант, така ли?
— Ще ви бъда признателен и за най-малката информация.
— Преподобният Хенли ми обясни по телефона за съпругата и сина ви. Носите ли тяхна снимка?
— Никога не се разделям с нея. — Изпълнен с копнеж, извадих портфейла си.
Тя се вгледа в снимката. Бащата на Кейт ни я беше направил по време на наше гостуване у тях в Дуранго. Великолепните руини на планинското селце Меса Верде се намираха недалеч от града. Отидохме там на еднодневна екскурзия. На снимката Кейт, Джейсън и аз стояхме пред една от полуразрушените къщи. Бяхме облечени с дънки и фланелки с къс ръкав и се усмихвахме срещу обектива. На заден план, близо до стар каменен зид, се виждаше сянка, приличаща на прегърбен човек, въпреки че така и не можахме да си обясним на кого би могла да принадлежи. Джейсън настояваше, че това е духът на стар индианец, живял там преди стотици години.
Духове. Не исках да си мисля, че гледам снимката на духове.
— Прекрасно семейство.
— Благодаря. — Това бе всичко, което успях да кажа.
— В света има толкова много мъка.
— Да. — Вълнението ме сграбчи за гърлото. — Госпожо Гарнър, познавате ли този мъж?
Показах й снимката на Лестър.
На лицето й се изписа болка. Тя кимна и извърна глава.
— Това е Лестър. Не съм мислила за него от години. С всички сили се стараех да не го правя.
„Сигурно ще ме отпрати“ — помислих си аз.
— Искрено ли вярвате, че това, което ще ви кажа, може да ви помогне?
— Не се сещам за друг начин.
— Причинете му болка.
— Моля?
— От нас се очаква да прощаваме на онези, които са ни причинили зло, но аз искам да го накарате да страда.
— Ако ми се отдаде възможност, госпожо Гарнър, повярвайте ми, ще го сторя.
Тя стисна страничните облегалки на инвалидния си стол.
— Имаше време, когато можех да ходя. Винаги пристигах първа на неделната служба.
Смяната на темата ме обърка.
— Бях си поставила за цел да бъда в църквата преди всички други. Сега се питам дали не съм била твърде горделива и дали Господ не ме е наказал заради това.
— Каквото и да се е случило, госпожо Гарнър, не е по вина на Бог. А на Лестър.
3
Той седял на най-горното стъпало, с гръб към вратата на църквата.
— Юноша — разказваше госпожа Гарнър. — Главата му бе сведена към коленете, но и без да съм видяла лицето му, бях уверена, че не го познавам. Дрехите му бяха окъсани и първото нещо, което си помислих, бе, че е преживял катастрофа. После, заради начина, по който бе клюмнала главата му, сметнах, че е дрогиран. Но преди да реша дали да му се притека на помощ или да избягам, момчето вдигна глава и ме погледна. Очите му бяха толкова бистри, че бе абсурдно да е под влиянието на наркотик. В тях се четеше мъка. Попитах го дали не е ранено.
„Не, госпожо — отвърна то, — но съм ужасно изморен и гладен.“
През това време пристигнаха и други енориаши. Дойде и преподобният Хейли. Но нито той, нито който и да е от останалите познаваше момчето. Попитахме го как се казва, но то отговори, че не си спомня. Попитахме го откъде идва, но и това не си спомняше. По съдраните му дрехи и наскоро заздравелите обгаряния по ръцете, предположихме, че е преживяло нещо ужасно и още е в шок. Преподобният предложи да го заведе у дома си и да го нахрани, но младежът отвърна: „Не. Тези хора чакат да започне службата.“ Знам, това звучи твърде хубаво, за да е вярно. Но вие не бяхте там. Всички, които бяхме дошли на църква онази сутрин, се почувствахме толкова загрижени за него и така трогнати от неегоистичната му постъпка, че останахме с чувството, че самият Бог е слязъл при нас. Въведохме го в храма. Аз седнах до момчето и му подадох библия, но то не я отвори. Помислих си, че е твърде объркано, за да е в състояние да чете. Представете си изненадата ми, когато зачетохме на глас Светото писание и младежът изрецитира наизуст заедно с нас всеки един пасаж. Спомням си, че в проповедта си преподобният каза да изпитваме състрадание и да помагаме на нещастните. При тези думи той направи пауза и погледна към момчето. Когато свърши, всички заявиха, че това е била една от най-вълнуващите служби, на които са присъствали през последните години. Отецът заведе непознатия юноша в дома си и помоли мен и още две енориаши да му помогнем. Ние приготвихме богата трапеза. Занесохме на младежа нови дрехи. Той правеше всяко нещо бавно, сякаш бе замаян.
„Кое ли е това момче? — чудехме се ние. — Какво ли му се е случило? Откъде ли идва?“ Прегледа го лекар, но не можа да възстанови паметта му. Шерифът не постигна по-добър резултат и направи запитване до щатската полиция дали при тях няма информация за момче с описание, сходно с това на нашето, което да е обявено за изчезнало. Но оттам му отговориха отрицателно.
„Това изглежда логично“ — казах си наум. Логанвил се намираше в Охайо, а пожарът бе станал в Индиана. Вероятно полицията в Охайо е решила, че пристигането на момчето в Логанвил не е достатъчно сериозен проблем, за да се предприеме извънщатско разследване. Но дори и да бяха направили такова, проверката на щатската полиция в Индиана е щяла да се окаже безрезултатна, защото в качеството си на произшествие с местно значение, пожарът едва ли е щял да фигурира в нейната картотека.
— Много хора от енорията предложиха да вземат момчето — продължи госпожа Гарнър, — но преподобният реши, че щом аз първа съм го открила, ако желая, имам правото да се погрижа за него. Съпругът ми беше най-щедрия човек, който можете да си представите. Пет години преди това нашият син бе починал от рак. — Тя млъкна, завладяна от спомените си. — Той беше единственото ни дете. Ако Джошуа бе жив, щеше да бъде на същата възраст като момчето, което бях заварила на стълбите на църквата. Не можех да се отърся от мисълта, че поради някаква причина Бог го бе изпратил при нас. Като един вид…
Госпожа Гарнър се затрудняваше да произнесе следващата дума.
— Заместник? — подхвърлих аз.
Тя кимна и на лицето й се изписа още по-голяма мъка.
— Това е още едно основание да вярвам, че бях наказана. Заради подобни суетни помисли — да допусна, че Бог ми бе дал знак и се бе отнесъл към мен благосклонно. Но тогава не можех да устоя на мисълта, че ми се случваше нещо вълшебно, че ми се даваше втори син. Споделих със съпруга си каква надежда таях и той веднага се съгласи. Каза ми, че ако искам момчето да живее при нас, докато проблемите му се разрешат, имам пълната му подкрепа. Съпругът ми ме обичаше толкова много и…
Гласът й секна. Тя завъртя леко инвалидния стол и сега изражението й ми се стори още по-строго.
— Младежът дойде да живее у нас, докато властите се опитваха да установят самоличността му. Беше ужасно мършав. В продължение на доста дни го храних със силна домашно приготвена храна, с печени пилета и ябълков пай, докато успее да качи някое и друго кило. Обгорелите места заздравяха, но одраскванията по ръцете и краката му, където друхите му бяха съдрани, се инфектираха и трябваше да се промиват и превръзват. Това не ми тежеше. Напомняше ми за грижите, които бях полагала за изгубения си син. И ми доставяше удоволствие да го правя. Но през цялото време не преставах да се питам какво ли му се бе случило.
Оставях на нощното шкафче книги и списания, за да има с какво да се забавлява, докато си почива. След известно време си дадох сметка, че не бе разгърнал нито едно от тях. Когато го запитах дали те не му допадат и би искало да прочете нещо друго, момчето избегна отговора и внезапно ми мина мисълта, че то не можеше да чете.
