Изгубеният брат

копеле…

Пороят от най-грубите според госпожа Гарнър сквернословия ме шокира.

— … дойде в спалнята ми, когато се събличах, събори ме на пода и… Не можех да повярвам колко бе силен. Изглеждаше толкова крехък и все пак ме надви, сякаш притежаваше силата на дявола. През цялото време ме наричаше Юнис, макар да знаеше много добре, че малкото ми име е Агнес. Мъчех се да го отблъсна. Дращех. Ритах. После юмрукът му се стовари върху лицето ми. Втори път. Трети. Бликналата кръв ме задави, лежах на пода почти в безсъзнание, докато той…

Гласът й потрепера. Тя извади кърпичка от джоба на роклята си и я вдигна към очите си.

— После… — Сълзите закапаха от брадичката й. — След като повърнах… След като събрах сили да стана, видях, че чекмеджетата бяха преровени и разбрах, че бе откраднал всичко ценно, което е могъл да напъха в джобовете си. Но това бе последното нещо, което ме интересуваше. Втурнах се към телефона, за да се обадя на полицията и да повикам линейка и внезапно осъзнах, че не можех да го направя. Помислих си за енориашите, за хората от града, за гимназията, където работехме със съпруга ми, и си представих как щяха да ме гледат всички. О, разбира се, щеше да има такива, които да ми съчувстват. Но това нямаше да ги спре да разказват на всеки срещнат за случилото се с Агнес Гарнър. Съчувствието нямаше да им попречи да ме гледат, нито да спре слуховете сред учениците, които щяха да ме гледат по-настоятелно дори от родителите си. Изнасилена. Изнасилена.

Стоях колебливо пред телефона. Спомням си как си повтарях, че трябва да се обадя за помощ, че всеки момент ще припадна. Вместо това се затътрих към банята. Събрах цялата си сила, за да вляза във ваната и дълго мих мястото, където… — Тя отново избърса сълзите си. — После се облякох. Обадих се в полицията. Лекарят прегледа само разцепените ми устни и нараненото ми лице. Казах на всички, че като съм влязла в спалнята, съм заварила момчето да краде парите и бижутата ми. Не че имах много бижута. Не съм такъв тип жена. С една дума, то беше взело около триста долара, които можеха да се спечелят отново, и семплото колие, подарък от баба ми, което никога не би могло да бъде възстановено.

Съпругът ми се прибра малко след като бе пристигнала полицейската кола. Полицаите предприеха издирване на младежа, но така и не го откриха. Може би бе спал в гората. А може би бе напуснал района, качвайки се на автостоп. На следващия ден от Броктън пристигна отец Бенедикт. Тогава научих, че името на момчето е Лестър Дант. Узнах и за пожара, в който бяха загинали родителите му. Но никога не споделих нито с отец Бенедикт, нито с отец Хенли истината за случилото се в спалнята. Не казах и на съпруга си. Не казах на никого. О, да, когато се разчу, хората ме гледаха, но тези погледи бяха различни и можех да ги понеса. Бяхме прибрали едно момче в дома си, а за отплата то ме бе набило и ни бе окрало. Бях жертва, която градчето можеше да приеме.

— Нямам думи да ви опиша колко съжалявам — казах аз.

— Юнис. — В гласа й се долови болка. — Защо, за бога, той ме нарече Юнис?

Не отговорих.

— Казахте ми за сутеренната стая, в която родителите му са го държали затворен. Какво друго знаете? Имате ли представа защо ме нарече с това име?

Тонът й бе така умолителен, че от устата ми неволно се отрони:

— Да.

— Кажете ми.

— Сигурна ли сте, че искате да чуете отговора?

— Точно както и вие искате отговори.

Поколебах се.

— Юнис е името на майка му.

Госпожа Гарнър простена.

— Изглежда е наказвал…

— Майка си. Наказвал е майка си. Боже мой! — Гласът й стана дрезгав от отчаяние. — Наранете го. Не забравяйте обещанието си. Когато го намерите, го накарайте да страда.

— Имате думата ми.

4

Докато вървях към колата си, полагах усилие да не издам пред госпожа Гарнър обзелото ме обезсърчение. „Когато го намерите“ — бе казала тя. Но аз вече не вярвах, че ще го открия. Без информация къде бе отишъл Лестър Дант през онази нощ, нямах никаква представа какво да правя по-нататък. Нещо по-лошо, не виждах смисъл да се опитвам. Лестър бе далеч по-побъркан, отколкото бе разкрила информацията на ФБР. Не можех да си представя, че е оставил Кейт и Джейсън живи.

Седнах зад волана с натежало от скръб сърце. Омразата се бореше с мъката ми. „Наранете го!“ — бе помолила госпожа Гарнър. „Да, ще го сторя“ — казах си аз. Профучах бясно покрай добре поддържаните морави и безупречно подрязаните живи плетове. Стигнах до едно кръстовище и завих надясно. На следващия светофар завих наляво. Без никаква причина. Без определена посока.

Известно време продължих да карам напосоки през цветущото провинциално градче, докато в един момент осъзнах, че минавам за пети или шести път край едни и същи къщи и магазини. Най-накрая умората ме надви и аз спрях пред един мотел, наречен „Оазис за пътника“, в покрайнините на града.

Беше едва пет, но на мен ми се струваше, че е полунощ, когато внесох куфара и раницата си в стаята, която гледаше към паркинга. Твърде изтощен, за да разглеждам спартански обзаведеното помещение, аз се върнах до колата за принтера и лаптопа си. Запитах се защо въобще ги носех. Те заемаха място, а досега не ги бях използвал.

„Може би е време да се прибирам вкъщи“ — помислих си аз.

В Денвър сега беше три часът. Вдигнах телефона.

— Детективска агенция „Пейн“ — каза отсреща познатият мъжки глас.

— Вече сам ли отговаряте на телефона?

Пейн помълча за миг.

— Ан отиде на лекар. — Секретарката му Ан беше и негова съпруга. — Как сте, Брад?

— Толкова лесно ли се разпознава гласът ми? — Представих си едрия мъж до аквариума със златните рибки.

— Мислех си за вас. Когато се обадихте последния път, бяхте в Южна Дакота. Казахте, че ще ми звъннете пак, но не го направихте. Притесних се. Какво правите в… — Чух почукването от пръстите на Пейн по компютърната клавиатура. — „Оазис за пътника“ в Логанвил, Охайо?

— Намирисва ми на нова компютърна програма.

— Помага ми да не скучая. Какво правите там?

— Отказвам се.

— Съжалявам да го чуя. Докато бяхте на път, поне не се страхувах, че ще направите нещо безразсъдно. Предполагам, не сте научили нищо ново.

Отпуснах се уморено на леглото.

— Напротив. Научих твърде много. Но то не ме отведе доникъде.

— Освен до „Оазис за пътника“ в Логанвил, Охайо.

Пейн се помъчи репликата му да прозвучи шеговито, но не се получи.

— Надявах се да открия следа — отвърнах аз.

— Понякога следата е пред нас. Ние просто не я виждаме.

— Да, но моята следа не ме отведе никъде. — Бях доловил нещо в думите на Пейн — мрачния тон, с който ги бе изрекъл. — Ан е на лекар? Всичко наред ли е?

— Ще видим.

— О…

Той се поколеба.

— Някаква бучка в гърдата й, но може да е само киста. Докторът ще й направи биопсия16.

Поех дълбоко въздух.