Изгубеният брат

мъж биеше жена.

— Спри! — извиках аз.

Мъжът се обърна по посока на гласа ми. На слабата светлина се открои пълно лице. На верижка за колана му бе закачен голям портфейл, мушнат в задния му джоб.

— Това е личен разговор. Не се бъркай! — Той повали жената на асфалта. — Не искаш повече да бъдеш с мен, а? Е, добре, или ще живееш с мен, или изобщо няма да живееш.

— Казах ти да спреш.

— Изчезвай оттук, приятел, или след като приключа със семейните проблеми, ще започна с теб.

— Да изчезвам ли? Току-що изрече думата, която мразя най-много.

— Чу ме, приятел. — Мъжът сграбчи жената, изправи я на крака и я блъсна в колата. Когато тя се опита да избяга, отново я удари.

— Но ти не ме чу. — Спокоен с пистолета в чантичката ми, пристъпих по-близо.

— Е, добре, дадох ти шанс да се измъкнеш! — Мъжагата се обърна към мен. — Сега е твой ред!

— Може да е щастливата ми нощ.

Той се втурна към мен.

В лявата си ръка държах кафето, което бе толкова горещо, че пареше през пластмасовата чашка. Махнах капачето и лиснах горещата течност в лицето на мъжа, като се целех в очите му.

Той изкрещя и вдигна ръце към попареното си лице.

Както бях обучен, нанесох му удар с прибрани и изпънати пръсти право в слънчевия сплит.

Пъшкайки, сякаш всеки момент щеше да повърне, мъжът се преви надве. Ритнах го отстрани в лявото бедро, на мястото, където минаваше нервът. Парализиран, кръкът му се огъна и той се прекатури на тротоара, като изкрещя още по-силно от болката в бедрото.

Дръпнах ръцете от лицето му и с долната част на дясната си длан го ударих в носа веднъж, втори път, трети път.

Мъжът се отпусна на тротоара и остана да лежи неподвижно. Готов да ударя отново, аз го обърнах на една страна, за да не се задави от бликналата кръв. Проверих пулса му, долових острия мирис на алкохол в дъха му и се обърнах към жената, която бе седнала в колата.

— Добре ли сте?

Тя простена. Обзе ме ужас, като видях нараненото й лице.

— Ще имате ли достатъчно сили да шофирате? — попитах я загрижено.

— Аз не… — Жената се олюля, когато й помогнах да излезе от колата. Устните й бяха подути. — Да. — Пое си дълбоко дъх. — Мисля, че ще мога да карам. Но…

— Направете го.

Зад мен мъжът изпъшка.

— Побързайте — подканих я аз. — Преди да е дошъл в съзнание.

Жената се огледа. Под очите й имаше синини. Знаех, че те не можеха да се появят само за няколко минути. Явно свидетелстваха за множество предишни побои.

— Да карам? — повтори тя жално. — Как? Избягах от него тук, защото се надявах да взема пари назаем от една приятелка, която работи в ресторанта. Оказа се, че тя е в болнични. Но пък той ме очакваше.

Наведох се над мъжа на тротоара и се уверих със задоволство, че все още беше в безсъзнание. Взех ключовете за колата от джоба на панталона му, измъкнах и големия му портфейл и извадих всички пари от него — изглеждаха около сто долара.

— Вземете. — Подадох ги на жената. Измъкнах моя собствен портфейл и й дадох около двеста долара — по-голямата част от парите в брой, с които разполагах.

— Не мога да ги приема — отвърна тя.

— Съпругата ми със сигурност щеше да поиска да ви ги дам.

— За какво говорите?

— Вземете ги. Моля ви. Заради жена ми.

Непознатата ме погледна озадачено, сякаш се мъчеше да отгатне гатанка.

— Имам сестра в Балтимор — заяви тя, като й подадох ключовете за колата.

— Не, това е първото място, където ще ви потърси — казах й аз. — Ако бяхте обрали банка, щяхте ли да се скриете при сестра ви? Твърде лесно за откриване място. Трябва да си представите, че бягате от полицията.

— Но аз не съм направила нищо лошо!

— Продължавайте да си го повтаряте. Вие не сте направили нищо лошо, но този кучи син ей там със сигурност е. Трябва непрекъснато да си напомняте, че единствената цел в живота ви е да стоите далече от него. — В Денвър, когато живеех нормално, бях горд, че Кейт работеше на доброволни начала като съветник в приют за малтретирани жени. Знаех процедурата. — Изберете град, в който никога не сте ходили. Например в Питсбърг. — Казах го наслуки. — Били ли сте някога в…

— Не.

— Тогава идете там. Той е само на триста километра оттук. Оставете колата на автогарата и идете в Питсбърг. Потърсете в телефонния указател раздела за общинските служби и намерете номера на приюта за жени.

7

Прибрах се треперещ в мотелската си стая, изумен от яростта, която ме беше обзела. В онзи момент, когато копелето бе тръгнало към мен, едва не го застрелях. Единственото, което ме спря, бе мисълта, че гърмежът щеше да накара хората да изскочат от ресторанта. Някой можеше да ме види. Полицията щеше да се втурне да ме преследва. Как щях да търся Кейт и Джейсън, ако се окажех в затвора?

8

По причини, важни за мен и семейството ми — гласеше електронното ми съобщение, — търся информация за млад мъж, който се е появил във вашата църква в края на миналото лято или през есента преди деветнадесет години. Знам, че е много трудно да си спомните нещо, случило се толкова отдавна, но смятам, че обстоятелствата са били достатъчно необичайни, за да се запомнят от някой член на вашата енория. Момчето трябва да е било шестнадесетгодишно. То е седяло отпуснато пред вратата на църквата рано сутринта преди неделната служба, така че навярно първият пристигнал човек го е намерил. Носело е скъсани дрехи и е имало охлузвания и одрасквания, показващи, че е преживяло някакво премеждие. Момчето не е помнело името си, какво му се е случило или как е попаднало пред вашата църква. Членове на енорията сигурно са се погрижили за него, най-вече жени, защото нещо в погледа му е подсказвало нуждата му от майчина ласка. Юношата е можел да цитира Библията наизуст, но е бил неграмотен. Някой, вероятно жена, може да се е опитал да го научи да чете и пише. Най-накрая той сигурно е обрал хората, които са му помогнали, може дори да им е нанесъл побой, а после е избягал от града. Към края на престоя си, момчето може би си е „спомнило“, че се казва Лестър Дант. Ако знаете за някой, приличащ на него, моля, пишете ми по електронната поща на горепосочения адрес. Имам огромна нужда да науча всичко, което мога, за този човек. Преди година той отвлече съпругата и сина ми.

9

На другата сутрин след изпълнената с кошмари нощ, изпратих това съобщение на адресите на всички църкви от моя списък. Загледан в компютърния екран, мълчаливо се помолих на Бог да ми помогне.

Нуждата да уринирам най-накрая ме накара да се размърдам. Но след като станах, си спомних за забележката на Пейн, че докато съм в движение, вероятността да извърша някоя глупост е по-малка. Така че отидох да направя един осемкилометров крос. Върнах се и проверих електронната поща. Нищо. Един час правих упражнения и отново проверих пощата си. Пак нищо.