— За бога, Брад, братчето ти направо ми лази по нервите. Що не му кажеш да я махне?
— Да, навсякъде се мъкне с нас. Писна ми от този малък нахалник. Проклетият шум от колелото му ме подлудява.
— Той просто се мотае наоколо. Нищо лошо не прави.
— Да, бе. А как е узнала майка ми, че пуша, ако
— Не сме сигурни, че й е казал.
— Ами тогава
— Добре де, добре.
Пити едва не се блъсна в мен, когато се обърнах. Бях мислил за този момент толкова често и с такава болка, че той се бе гравирал в паметта ми. Пити бе нисък за своите девет години, но изглеждаше още по- дребен заради широките си провиснали панталони. Бейзболната му ръкавица бе твърде голяма за ръчичката му.
— Съжалявам, Пити, трябва да се прибереш вкъщи.
— Но…
— Още си много малък. Бавиш играта.
Очите му заблестяха и се напълниха със сълзи. По-късно се срамувах от факта, че тогава се разтревожих какво ще си помислят приятелите ми, ако малкото ми братче се разреве на глас пред тях.
— Сериозно ти казвам, Пити. Престани да досаждаш. Отивай си вкъщи. Гледай анимационни филмчета или се занимавай с нещо друго.
Брадичката му се разтрепера.
— Пити, на теб говоря, тръгвай. Обирай си крушите! Изчезвай!
Приятелите ми вече тичаха към игрището, където другите деца се разделяха на отбори за играта. Когато се втурнах към тях, чух добре познатото
Сега, докато стоях до стойката за велосипеди и си спомнях как се бяха развили нещата, желаейки с цялото си сърце да можех да върна онзи момент и да кажа на приятелите ми, че са тъпанари и че Пити ще остане с мен, от очите ми потекоха сълзи.
5
За разлика от бейзболното игрище, къщата се беше променила до неузнаваемост. Всъщност променена бе цялата улица. Дърветата бяха по-високи (което можеше да се очаква) и повече на брой, както и храстите, и живите плетове. Но не тези промени ме поразиха. В детството ми всички къщи в квартала бяха ниски едноетажни постройки — скромни жилища на работници във фабриката, в която баща ми беше старши майстор. Сега някои от къщите бяха надстроени с още един етаж, а на други бяха пристроили по още една стая, която отнемаше голяма част от задния им двор. Къщата, в която бях живял, беше претърпяла и двата вида промени. Предната веранда бе зазидана, за да се разшири всекидневната. Гаражът в дъното на алеята беше реконструиран, така че да побира две коли и бе свързан посредством стълбище с една от стаите.
Докато гледах червените отблясъци на залязващото слънце в прозорците на къщата от волвото си, което бях паркирал до отсрещния тротоар, бях толкова поразен от промяната, че се запитах дали не съм сбъркал. Може би не бях на същата улица (но на табелата бе написано съвсем ясно „Локъст“) или пък това не беше същата къща (обаче табелката с номер 108 се намираше до главния вход, точно където си беше и в моето детство). Изобщо не можех да позная мястото. В паметта ми се беше запечатал образът на по- скромната къща, от която през онази вечер бяхме изскочили тичешком с татко, бяхме се качили в колата и той бе подкарал с бясна скорост към бейзболното игрище, надявайки се, че ще намерим Пити да се шляе някъде по пътя.
Един бдителен мъж се показа на вратата на съседната къща и ме изгледа намръщено, сякаш искаше да каже: „Какво зяпаш?“
Запалих колата и потеглих. Докато се отдалечавах, забелязах пред половин дузина къщи табели с надпис „ПРОДАВА СЕ“ и се спомних, че някога животът на всички обитатели на улицата зависеше до такава степен от фабриката за мебели, че никой не се местеше да живее другаде.
6
Господин Фарадей имаше тънки устни и хлътнали бузи.
— Жена ми ми каза, че брат ви е починал или нещо такова.
— Да.
— И затова се нуждаете от зъболекарските картони? За да го идентифицирате?
— Той изчезна преди много години. Сега може би сме го намерили.
— Неговото тяло ли?
— Да.
— Добре, ако не беше за нещо толкова важно, нямаше да си направя труда. — Фарадей ме покани с жест да вляза. Когато отвори вратата, която разделяше коридора на половината път между входната врата и кухнята, от всекидневната се чу приглушеният говор от включен телевизор. Беглото ми впечатление бе за необикновена чистота и ред — всичко бе на мястото си, страничните облегалки на столовете във всекидневната бяха покрити с найлонови калъфи, на стената в кухнята, подредени по големина, бяха закачени тенджери със съответните капаци над тях.
От отворената врата на избата нахлу студен въздух. Фарадей натисна ключа на лампата и ми кимна да го последвам. Стъпките ни отекнаха по солидната дървена стълба, която водеше надолу.
Никога не бях виждал толкова грижливо поддържано мазе. То бе пълно с кашони, наредени в редици, така че се образуваха тесни пътечки, но въпреки това човек нямаше усещането за безпорядък и хаос.
В двата края на избата бръмчеше по един сушител.
— Не мога да се отърва от влагата тук долу — каза Фарадей. Той ме поведе по една от тесните пътечки, зави наляво, стигна до единия ъгъл на мазето и свали няколко кашона от един нисък сандък.
— Мога ли да ви помогна по някакъв начин? — попитах аз.
— Не. Не искам да се обърка нещо.
Той отвори капака на сандъка, в който бяха наредени пакети с документи.
— Съпругата ми непрекъснато мърмори за всички неща, които съхранявам, но откъде да знам какво може да ми потрябва някой ден? — Фарадей посочи към купчина кашони малко по-нататък. — Там са всичките ми данъчни декларации. — После ми показа друга купчина кашони. — Сметките, които съм плащал. А ей тук… — Той посочи документите в сандъка, — са служебните книжа на баща ми. Поне тези, които открих. — Фарадей порови сред пакетите и извади купчина папки. — Как е името на брат ви?
— Питър Денинг.
— Денинг. Да видим сега. Денинг. Денинг. Ан. Брад. Никълъс. Питър. Ето го. — В гласа му прозвуча задоволство, когато ми подаде папката.
Опитах се да овладея треперенето на ръцете ми, докато я поемах.
— А тези другите? Искате ли вашата папка? Кои са Ан и Никълъс?
— Родителите ми. — Усетих тежест в гърдите. — Да, ако нямате нищо против, ще взема всичките.
— Жена ми ще се зарадва, като види, че се отървавам от част от този архив.
7
Докато се върна до колата, вече беше мръкнало. Трябваше да светна лампичката, за да мога да прегледам документите на Пити. Неспособен да сдържам повече треперенето на ръцете си, аз измъкнах пакета с рентгеновите снимки. Никога не бях докосвал толкова ценно нещо.
След като бях взел от зъболекарката ми в Денвър рентгеновите снимки, които беше направила на мъжа,
