— Ще се моля за нея.
— Благодаря.
— Преди да се случи всичко това, никога не бих казал подобно нещо — казах му аз.
— Че ще се молите за някого?
— През последните два дни говорих с двама отци и с една много религиозна и благопристойна дама. Предполагам, че съм се повлиял от тях. Проблемът е, че научих нещо и за един мъж, превърнат от родителите му в чудовище. Лестър Дант.
— Сега вярвате ли, че е бил той?
— О, да, вярвам. И бог да ми е на помощ.
— Още една молитва — подхвърли Пейн.
— Утре си тръгвам за вкъщи. Ще ви се обадя веднага, щом се прибера. Може би дотогава ще са излезли резултатите от биопсията.
— Може би. — Гласът на Пейн заглъхна. — Лек път.
— Благодаря — прошепнах аз и затворих.
„Моля те, Господи, запази здравето на жена му!“ — помолих се наум.
Изтегнах се на леглото и затворих очи. Пердетата не пропускаха светлината на късното следобедно слънце. Исках да заспя навеки.
„Господи, надявам се, че не си оставил Кейт и Джейсън да страдат.“
Не спирах да мисля за добрите и лошите неща, към които религията можеше да подтикне хората. Не можех да прогоня от съзнанието си образа на Лестър Дант, който бе избягал от една църква, за да се появи пред друга и…
5
Шокът от мисълта, която ме осени, ме накара да седна. После скочих възбудено, спомняйки си онова, което Лестър Дант, представяйки се за моя брат, ми беше казал преди година:
„Исусе — помислих си аз. — Той сигурно е продължил по изпитания начин. Трябва да е отишъл в църквата в някое друго градче.“ Пейн беше прав. Следата беше тук. Просто не я бях видял.
Сложих бързо лаптопа и принтера на масичката до леглото. Изключих телефона от контакта и включих на негово място компютъра. Пуснах го и направих необходимите промени в програмата ми за интернет достъп, като смених телефонния код на Денвър с този, използван в района на Логанвил.
После влязох в един географски сайт и си разпечатах карта на Охайо, както и на някои от съседните му щати: Мичиган, Индиана, Кентъки, Западна Вирджиния и Пенсилвания. Интересуваха ме малките градчета. Дант щеше да избягва големите. Сигурен бях. След като бе живял уединено в сутеренната стая, предполагах, че изпитваше ужас от пренаселените градове.
В картите фигурираха стотици имена. Бяха твърде много, за да ми бъдат от полза, но все пак беше някакво начало. Направих по-практичен списък, като елиминирах градчетата в най-отдалечените краища на другите щати. След това скъсих списъка, изключвайки Индиана, убеден, че Лестър едва ли щеше да се върне в щата, където е бил арестуван. Така че останаха Охайо, Мичиган, разположен на север от него, Кентъки и Западна Вирджиния — на юг, и Пенсилвания — на изток.
Градчетата в тях сами по себе си не ме интересуваха. Имах нужда от имената на църквите им. Написах „Църквите в Охайо“ в прозорчето на интернет търсачката. Появи се списък, допълнен с местоположението им и адресите на техните сайтове. Сравних го с този на градовете. Направих същото с църквите в останалите щати. Изключих онези, чиито имена бяха на светци, сигурен, че Дант щеше да избягва католическите, англиканските и гръцките православни църкви. Тяхната идеология и обреди щяха да му бъдат чужди. Докато се опитвах да отсея протестантските храмове, аз…
Силно почукване по вратата ме разсея.
Обърнах глава натам.
Дневната светлина отдавна бе угаснала зад прозорците. Погледнах часовника си. Бяха минали почти седем часа. Стрелките показваха, че наближаваше полунощ. Силното чукане се повтори.
— Господин Денинг? — обади се мъжки глас.
Изправих се вдървено, защото краката ми се бяха схванали от дългото седене. Отидох до вратата, погледнах през шпионката и видях възрастен мъж, облечен със сако и вратовръзка. Не свалих защитната верига, а само открехнах вратата и надзърнах през петнайсетсантиметровия процеп.
— Какво обичате? — Ярката светлина на прожекторите от паркинга ме заслепи.
— Исках само да се уверя, че всичко е наред. Компютърът ни показва, че говорите по телефона от пет часа, но когато се опитах да се включа в линията ви, за да проверя дали не сте заспали и оставили отворена слушалката, чух само пръщене.
— Имах работа за наваксване.
На лицето на мъжа се изписа объркване.
— В интернет — добавих, като посочих към компютъра в ъгъла на масичката, който, както осъзнах по- късно, той не можеше да види.
Мъжът изглеждаше още по-объркан.
— Разполагате с номера на кредитната ми карта — успокоих го аз. — С удоволствие ще платя телефонните разходи.
— Е, щом всичко е наред.
— Не може да бъде по-наред.
— Лека нощ.
Той си тръгна и едва тогава си дадох сметка за болката в главата и куркането в стомаха ми. През открехнатата врата видях ярката реклама в червено и синьо от другата страна на улицата. Светлинният надпис гласеше: „СКАРА И БИРА“. Два тежкотоварни автомобила бяха спрели в края на претъпкания паркинг. Свидеше ми се времето, което щях да изгубя, но си казах, че няма да бъда полезен на Кейт и Джейсън, ако не се грижа за здравето си, така че излязох от интернет, заключих стаята и се отправих към кънтри музиката, която се носеше от джубокса — в песента се разказваше за любимата на един мъж, която се срещаше с друг — през отворените прозорци на отсрещния ресторант.
6
Четиридесет минути по-късно на стомаха ми тежеше от сандвича с бифтек, който бях излапал. Напомних си за стриктната здравословна диета, която трябваше да спазвам, за да се подготвя за разследването си. „От утре — обещах си аз. — Кълна се. От утре.“
— Ето ви кафето — каза сервитьорката. — В пластмасова чаша, както поискахте.
— Благодаря.
Излязох от ресторанта и тъкмо пресичах паркинга, когато някакъв шум ме накара да спра. Джубоксът бе замлъкнал, но разговорите на посетителите бяха достатъчно високи, така че се напрегнах, за да чуя добре. Идваше отдясно, отстрани на ресторанта. Отново го чух. Стенание.
Стон на
— Смяташе, че можеш да ме напуснеш? — Приглушеният мъжки глас идваше иззад ъгъла. — Ти си по- глупава, отколкото съм си мислел.
Разнесе се метално думкане, сякаш някой се бе блъснал в кола. Още един стон.
В ресторанта отново засвири джубоксът: нещо за празни стаи и самотни души. Предпазливият Брад, който бях някога, щеше да отиде да каже на управителя на ресторанта да се обади в полицията. Но колко ли щеше да се забави полицейската кола и какво ли щеше да се случи през това време?
Представяйки си, че Пити бие Кейт, отворих ципа на чантичката, която винаги носех на кръста си. Със съзнанието, че ако се наложи, веднага мога да извадя пистолета, тръгнах към ъгъла на ресторанта. От онази страна имаше малко прозорци. Загърбил блясъка на неоновите светлини, беше ми необходимо известно време, докато очите ми привикнат към мрака и различат движещите се сенки между две паркирани коли:
