Бях се разположил на люлката на верандата и леко се поклащах. Сега спрях и се намръщих.
— Но вие казахте, че знаело наизуст цели пасажи от Библията.
— Всеки пасаж, за който го запитвах.
— Не разбирам.
— Помолих го да прочете надписите върху опаковка от царевични пръчици. После уводното заглавие на статия във вестник. Не можа. Сложих пред него молив и лист хартия. Не можеше да напише дори най- елементарни думи. Беше неграмотно. А за пасажите от Библията имаше само едно обяснение. Някой го бе научил да ги запаметява наизуст, като му ги е четял на глас. Бях потресена, когато проумях това. Какво, за бога, беше преживяло клетото момче?
— Това е един от малкото въпроси, на които мога да ви отговоря.
Тя ме погледна напрегнато.
— Вие знаете отговора?
Кимнах, съжалявайки, че прекъснах разказа й.
— Родителите му са го държали затворен в една сутеренна стая.
—
— Доколкото разбрах, те са вярвали, че в него се е вселил дяволът и че единственият начин да го прогонят е бил да му напълнят главата със Светото писание.
По лицето на госпожа Гарнър се изписа ужас.
— Но защо не са го научили да чете и пише?
— Все още се опитвам да сглобя историята. Може да са смятали, че четенето и писането са дяволски творения, че лошите книги може да породят лоши идеи и като последица от това грехът да надвисне над техния дом. Библията е била единствената безопасна книга, а най-сигурният начин Лестър да я опознае, е бил, като я научи наизуст.
Погледът на госпожа Гарнър се разфокусира, сякаш всеки момент щеше да припадне. Тя сведе глава и разтри слепоочията си.
— Добре ли сте? — попитах я аз.
— Какви неща си причиняват взаимно хората.
— Аз ви казах какво стори Лестър на моето семейство. А какво направи на вас?
Изминаха няколко секунди. Жената вдигна бавно глава, в очите й се четеше още по-голяма болка.
— Той беше най-вежливото момче, което бях срещала. Винаги искаше да помогне с нещо вкъщи. Но в същото време бе и най-обърканото същество. Някои следобеди лежеше с часове в леглото, загледан в тавана, преживявайки господ знае какво. През нощта не можеше да заспи, ако не светеше нощната лампа. Често сънуваше кошмари и се събуждаше с писъци. Изглежда бяха свързани с пожара, обгорил ръцете му. Отивах в стаята му и се опитвах да го успокоя. Държах го в прегръдките си, милвах го по главата и му шепнех, че е в безопасност, че никой не може да го нарани у нас, че не трябва да се тревожи повече.
Тя млъкна и отново разтри слепоочията си.
— Сигурна ли сте, че сте добре? — попитах я аз.
— Беше толкова отдавна. Защо споменът все още ми причинява такава силна болка?
— Не исках да ви разстройвам. Ако желаете да си починете малко, мога да дойда пак, когато…
— Никога не съм говорила за това пред някого. Никога. А може би е трябвало. Може би щеше да престане да ме измъчва, ако бях разказала на някого, ако се бях опитала да го споделя.
— Искате ли да го споделите с мен?
Тя дълго ме гледа изтерзано, сякаш искаше да проникне в душата ми.
— На един непознат. Да. На някой, чийто осъдителен поглед няма да ми се наложи да срещам отново.
— Аз никого не осъждам, госпожо Гарнър. Единственото, което искам, е да си върна съпругата и сина. Знаете ли нещо, което може да ми помогне да го направя?
Тя се замисли.
— Една нощ той ме целуна по бузата. Друга нощ, докато го държах в прегръдките си, за да го успокоя от поредния кошмар, пак ме целуна по бузата. Или поне се опита. Докосна устните ми, сякаш случайно бе пропуснал бузата ми. Получи се неловка ситуация. Изправих се веднага, щом той се успокои. Почувствах се неудобно, но си казах, че просто си въобразявам разни неща, че не го е направил нарочно.
— Госпожо Гарнър, няма нужда да…
— Трябва. Трябва по някакъв начин да се отърва от това. Толкова много исках да се грижа за момчето, че отричах очевидното. Всяка интимност ми изглеждаше невинна. Както когато се опитвах да го науча да чете и пише. Такава ми беше и професията — бях учителка в гимназията. Случи се в края на лятото. Учебната година още не беше започнала. Имах време да се опитам да го науча на четмо и писмо. Използвах Библията, тъй като то вече знаеше текста. Сядахме заедно на кухненската маса. Столовете ни бяха близо. Нямаше нищо лошо в това. Ние бяхме просто учител и ученик, които седяха на масата и учеха; но все пак, връщайки се мислено назад, си давам сметка, че момчето сядаше по-близо, отколкото бе необходимо. Когато ми помагаше да приготвя вечерята, ръцете ни понякога се докосваха. Не отдавах никакво значение на този факт. Една от причините да не го споделя с никого бе опасението ми, че някой можеше да си помисли, че това ми е доставяло някакво… — Беше й трудно да произнесе думата. — … удоволствие. А изобщо не беше така. Знам, че има много извратени хора на този свят, господин Денинг. Но аз съм ревностна християнка и богобоязлива жена и ви уверявам, че не съм изпитвала удоволствие от докосването на този юноша, когото бях приела като свой син.
Възцари се неловка тишина. Кимнах, за да я окуража да продължи.
— Всичко се случи само защото толкова отчаяно исках да се грижа за него. Една нощ, когато го държах в прегръдките си след един от поредните му кошмари, той ме докосна по… — Тя смутено сведе поглед към гърдите си. — Изглеждаше случайно, но най-накрая трябваше да си призная, че неволните му жестове ставаха твърде много, затова му казах, че някои видове докосване са недопустими. Казах му, че искам двамата да бъдем близки, но има различна близост. Момчето отвърна, че не разбира какво имам предвид, но щом желая да не се докосва до мен, ще го направи.
— Следващата нощ… — Жената не можеше да произнесе думите. Очите й заблестяха, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Мога ли пак да видя снимката на жена ви и сина ви?
Объркан, извадих фотографията от портфейла си.
Госпожа Гарнър я разглежда дори по-дълго от първия път.
— Какво прекрасно семейство. Как се казват?
— Кейт и Джейсън.
— Щастлив ли е бракът ви?
— Много. — Този път
— Синът ви добро момче ли е?
— Най-доброто — отвърнах с пресипнал глас.
— Как ще ви помогне разказът ми да ги намерите? — Очите й се насълзиха.
„Ако Кейт и Джейсън все още са живи“ — помислих си аз. Наученото от преподобния Бенедикт ме бе изпълнило с отчаяние.
— Обзалагам се, че той си има навици. — Помъчих се да скрия колко бях обезкуражен. — Ако ги опозная, може би ще успея да проследя пътя му.
— Път, чието начало е отпреди деветнадесет години?
— Не знам къде другаде да отида.
— Той ме изнасили.
На верандата се възцари гробна тишина, нарушавана единствено от нейните ридания, докато сълзите се търкаляха по бузите й.
Бях като парализиран и напразно се опитвах да преодолея шока.
— Съжалявам. Не трябваше да ви моля да говорите за това.
— Да не говоря за това? — Сълзите оставяха парещи дири по бузите й. — Боже мой, та аз съм го таила в себе си през всичките тези години! Това е мъчение. Съпругът ми беше директор на училището, в което преподавах. По мръкнало се обади разсилният, че една водопроводна тръба се е спукала. Мъжът ми хукна натам да види колко сериозна е повредата. Бях готова да си лягам. Момчето… Този скапан кучи син… Това
