Изгубеният брат

— Какво имате предвид?

— Да допуснем, че Лестър някак е успял сам да се измъкне от килията си. Или че родителите му са го пуснали, както може би са правели от време на време, като награда за добро държане. Дали Лестър не е запалил пожара?

— Да запа…? Мили боже!

— И в единия, и в другия случай — ако те са се опитали да го спасят или се е измъкнал сам, — дали не е залостил родителите си? Дали не е стоял пред горящата къща и не е слушал с удоволствие техните писъци? Би ли искал да разкаже това на някого? Но не само то ме безпокои.

— Боже мой, искате да кажете, че има и още?

— Аз съм от Колорадо.

Очевидната липса на връзка с темата на разговора ни накара преподобния Бенедикт да поклати недоумяващо глава.

— Там от време на време се случва някой турист да се натъкне в планината на гърмяща змия — продължих аз. — Доста рядко, разбира се. Може би защото разполагат с безброй скришни места в планините и не са агресивни по природа, змиите предпочитат да стоят далеч от нас. Но тук, в Индиана, нещата са различни. Градовете се разрастват. Фермите намаляват. Вие виждали ли сте някога гърмяща змия в околността?

— Не.

— А чували ли сте някой да се е натъквал на такава?

— Доколкото си спомням, не — отвърна отецът. — Може би някой фермер. Рядко.

— Защото разрастващото се население ги е прогонило.

— Вероятно.

— Тогава как така в земите на семейство Дант има десетки гърмящи змии? В южните щати като Мисисипи и Луизиана толкова много кротали може да са нещо обичайно, но не и тук. Какво правят те във фермата на Орвал? Как са се озовали там?

— Нямам представа.

— Е, аз пък имам. Не мислите ли, че в клана Дант може да са практикували обреди със змии?

Преподобният пребледня.

— Като религиозно изпитание? Да държат по една змия във всяка ръка? Да ги оставят да се увиват около шиите им, за да докажат вярата си в Бог?

— Точно така. Ако змиите не ги ухапят, значи Бог се е намесил, тоест той подкрепя клана им повече, отколкото хората в града. Ако си религиозен догматик, ако отчаяно се опитваш да се противопоставяш на техния начин на живот, може би ще поискаш неопровержимо доказателство, че си прав.

— Това е най-лошия вид самонадеяност.

— И аз допускам, че точно тя ги е унищожила.

— Не разбирам.

— Казахте, че когато се е родил Лестър, тук е имало три семейства Дант. А по време на пожара е било останало само едно — това на Орвал. Чудехте се дали другите са се преместили някъде или са починали от смъртоносна болест. А аз се питам дали змиите не са им донесли по-различно послание от това, което са очаквали.

— Искате да кажете, че кроталите са ги убили? — прошепна преподобният.

— Членовете на клана Дант никога не са ходили на лекар.

— Мили боже!

— Обредът със змиите би обяснил защо тук има толкова много от тях. Хората от клана са ги донесли — казах аз. — Но не обяснява защо са останали. Защо не са се разбягали?

— Може би се чувстват на онова място като у дома си.

Отначало не го разбрах. После кимнах.

— Може би. Мястото е пълна развалина, преподобни. Мисля, че сте прав. Ако упражнявах вашата професия и аз бих казал, че змиите се чувстват там като у дома си.

Няколко пчели избръмчаха пред лицето ми. Отпъдих ги с ръка.

— Само още един въпрос и ще ви оставя на мира — казах аз.

— Ще направя всичко по силите ми да ви помогна.

— Споменахте, че след като е избягал от дома ви, Лестър се е появил в някакво градче на сто и шейсет километра източно оттук, отвъд границата с Охайо.

— Точно така.

— Как се казваше градчето?

Пета част

1

Логанвил беше по-хубав, отколкото очаквах: живописно градче, като от пощенска картичка, с цветуща главна улица и приветлив парк пред сградата на съда. Попитах къде се намира Унитаристската църква15, с чийто свещеник си бях уговорил среща по телефона. Беше сравнително по-млад от преподобния Бенедикт (към петдестетгодишен) и го заварих да подрежда на купчинки книгите с химни в преддверието.

— Отец Хенли? — Бях му обяснил по телефона защо искам да говоря с него. Показах му снимката на Лестър Дант и го помолих да ми разкаже за пристигането му в църквата преди деветнадесет години. — Давам си сметка, че е било много отдавна, но преподобният Бенедикт мислеше, че ще си спомните какво се е случило тогава.

— Разбира се, че си спомням. Трудно може да се забрави случилото се през онова лято. Това момче означаваше много за Харолд и Гладис. Те толкова силно желаеха да станат негови настойници.

— Харолд?

— Малкото име на отец Бенедикт. Най-голямата им болка бе, че си нямаха деца. Впрочем как е Харолд? Не съм го виждал поне една година.

— Достатъчно добре, щом може да коленичи и да подрязва розите.

Отец Хенли се изкиска.

— Няма съмнение, че докато се занимава с това, казва по някоя и друга молитва. — Той разгледа внимателно снимката на Лестър и лицето му стана сериозно. — Трудно е да… Като се махнат годините и белега, може би е същият човек. Напрегнатият поглед със сигурност прилича на неговия. Казахте, че би могъл да ви помогне да намерите жена си и сина си, нали така?

— Той е човекът, който ги отвлече.

Отецът помълча, докато се съвземе от чутото.

— Бих искал да мога да ви помогна. Но аз не успях да го опозная добре. Трябва да поговорите с Агнес Гарнър. Тя бе човекът от енорията, който най-много се интересуваше от него. И тя беше наранена най- много от всички.

2

Като изкачих стълбите пред къщата, чийто адрес ми бе даден, намерих на верандата жена в инвалиден стол. По измъченото й лице щях да предположа, че е почти седемдесетгодишна, ако отец Хенли не ми беше казал, че е била на трийсет и осем, когато Лестър се е появил в живота й преди деветнадесет години.

— Госпожица Гарнър?

— Госпожа.

— Съжалявам. Преподобният Хенли не ми каза, че сте омъжена.

— Вдовица.

— И това не ми каза.