заобиколя.

Известно време оглеждах тревата, нащрек и за най-малкото шумолене. Най-накрая, с готов за стрелба пистолет, запристъпвах предпазливо. Бурените се закачаха за крачолите ми. Отровният бръшлят бе толкова много, че беше трудно човек да го избегне.

Заобиколих отдалеч задната част на къщата и се приближих до група дървета. Предишната вечер се бях опитал да си представя строителните проблеми, пред които е бил изправен Орвал. Изолацията на затворническата килия. Прокарването на отоплителни тръби до нея. Ами вентилацията? Едната от тръбите сигурно е отвеждала топлия въздух от пещта в къщата до сутеренната стая, а другата го е връщала обратно. Затворена система.

Тя би вършила чудесна работа, ако помещението е било склад. Но ако бях прав и то е било използвано като килия, системата е трябвало да бъде променена, така че въглеродният двуокис и другите отровни газове да не се акумулират и да убият затворника. За да не се случи това, в подземието е трябвало да има трета тръба, снабдена с вентилатор, по която да влиза чист въздух. Логичното й място бе точно под тавана, но гърмящите змии ми бяха попречили да я видя, ако изобщо е била там.

Отдушникът трябваше да стърчи над земята. В противен случай щеше да се задръсти с мръсотия. Но как го бе замаскирал Орвал? Мястото зад къщата беше равно. След пожара хората от града сигурно са се тълпили около руините с надеждата да намерят оцелели. Те явно не са попаднали на отдушника, защото ако са го видели, са щели да се запитат за какво е служел той и в крайна сметка са щели да открият сутеренната стая. Тогава къде, по дяволите, го бе скрил Орвал, така че никой да не го намери?

Горичката — това бе мястото. Някъде между падналите дънери или в някой пън. С готов за стрелба пистолет, продължих да крача през бурените и високо избуялата трева. Слънцето припичаше, но не то бе причината да се потя. При всяко помръдване на някой стрък трева от полъха на вятъра пръстът ми върху спусъка се напрягаше.

Стигнах до горичката, където за мой късмет тревата беше по-ниска. Кръстосах мястото надлъж и нашир. Всеки път, щом побутнех с крак някой повален дънер, мусулите ми се стягаха в очакване да открия навита на кълбо змия. Взех от земята една пръчка (първо се уверих, че наистина беше пръчка), и започнах да ровя сред сухите листа, натрупани в кухите пънове. Не открих нищо необичайно.

Обаче отдушникът трябваше да е някъде тук. Обиколих повторно района, като оглеждах дърветата. По дяволите, къде ли беше скрил Орвал излаза на отдушника? Колкото по-дълги бяха вентилационните тръби, толкова по-неефикасни ставаха те. Излазът им трябваше да е някъде сред обгорелите дънери и пънове. Цялата останала околност беше открита и равна.

Не — сетих се аз внезапно и ме полазиха студени тръпки. — Не цялата. Гробището не беше.“ То се намираше вляво, на около петнадесетина метра от сутеренната стая, и изглеждаше толкова пусто и мрачно, че изобщо нямах желание да се приближавам до него. Идеално място за…

Излязох от горичката и нагазих в избуялата трева. При първото тракане дъхът ми секна. Отстъпих колебливо, видях змията под един храст и с един куршум моментално й пръснах главата. Рефлексът и точността, с които стрелях, ме изненадаха. Дългите тренировки си казваха думата. Освен това в продължение на година в мен се бяха трупали омраза и гняв. Искаше ми се да убия някой повече от всичко друго на света. Едва бях застрелял първия кротал и ето че се появи втори. Куршумът отнесе главата му. Изникна трети. Четвърти. Пети. Убих ги всичките, вбесен от мисълта, че те сякаш се опитваха да ме спрат. Гърмежите отекваха в ушите ми. Острият мирис на кордит изпълни въздуха около мен. Но аз продължавах упорито напред. Шеста змия. Седма. Осма. Късове от телата им хвърчаха на всички страни. Кръвта опръска тревата. Въпреки това се показваха още и още гърмящи змии и сякаш не пистолетът ми, а яростните ми мисли ги убиваха — толкова точно и мигновено експлодираха главите им още в мига, в който ги погледнех.

Последната гилза тупна на земята. Затворът на пистолета остана изтеглен назад. Както бях правил стотици пъти по време на тренировките, натиснах копчето, което освободи празния пълнител. Извадих нов от чантичката на кръста си, пъхнах го в дръжката, дръпнах лостчето, което задържаше затвора, и се прицелих, жаден за още мишени.

Но такива не се появиха. Или бях изплашил останалите влечуги и те се бяха разбягали, или се криеха и ме дебнеха. „Нека опитат!“ — помислих си злорадо, вдигнах празния пълнител и още по-упорито продължих да напредвам през тревата. Стигнах ниската каменна стена на гробището и се прехвърлих през нея. От другата страна ме очакваха къпинови храсти и отровен бръшлян. Мястото беше твърде претъпкано дори за змиите.

Купчините камъни пред всеки гроб опънаха нервите ми още повече, докато пристъпвах предпазливо. Като се оглеждах назад, ми се стори, че различавам лека вдлъбнатина в земята, сякаш почвата се беше слегнала на това място. Беше толкова незначителна, че сигурно никога нямаше да й обърна внимание, ако не я търсех целенасочено. Плитък канал започваше от дупката, в която бях пропаднал, и минаваше под стената на гробището. После, дори още по-незабележим, стигаше до най-близкия до сутеренната стая гроб.

Доста къс гроб. Детски. Коленичих, ядосан. Отместих купчината камъни в горния му край. За момент се вцепених. Под тях се показа стърчаща над земята осемцолова тръба. Отгоре имаше предпазен щит, за да пречи на дъждовната вода да прониква във вентилационната система.

Бях прав. Стаята бе служила за килия. Спомних си за продълговатия плосък предмет, върху който се бяха скупчили змиите, за да се спасят от покачващата се вода. С течение на времето той така се бе деформирал, че в мрака не бях успял да го разпозная. Но сега знаех какво представляваше. Останки от дюшек. Той беше единственият предмет в стаята. Нямаше дори тоалетна. Дали Лестър е бил принуден да се изхожда в нощно гърне и да понася зловонието, докато то не бъде изхвърлено от хората, държали го в плен? Него — техният син? Ужасът ми нарасна още повече, докато гледах детския гроб, който те бяха осквернили, за да скрият своя грях.

13

Заварих преподобния Бенедикт на същото място, където го бях срещнал предишния ден — да подрязва, коленичил, розите в църковната градина. Бялата му коса блестеше на слънцето.

— Господин Денинг. — Той се изправи с усилие, здрависа се с мен и се намръщи, като забеляза одрасканата ми ръка. — Наранили сте се.

— Паднах.

Отецът посочи към раната на брадичката ми, която дори покаралата брада не можеше да скрие.

— Явно е било лошо падане.

— Можеше да бъде и по-лошо.

— Във фермата на семейство Дант?

Кимнах утвърдително.

— Намерихте ли нещо, което би могло да ви помогне в търсенето на семейството ви?

— Все още се опитвам да осмисля нещата. — Разказах му какво бях открил.

Бръчките на челото му станаха по-дълбоки.

— Орвал и Юнис са държали сина си затворен? Защо?

— Може да са мислили, че е обсебен от дявола. Имам чувството, че там са ставали неща, които никога няма да разберем, преподобни. — Главата ми бучеше. — Как е избягал Лестър от сутеренната стая? Когато е избухнал пожарът, Орвал и Юнис дали са отишли в подземието да го освободят, рискувайки живота си? Дали не са попаднали по някакъв начин в капан? Независимо от отношението им към него, дали Лестър се е опитал безуспешно да ги спаси, както е заявил?

— Съответства на това, което знаем.

— Но не обяснява защо не е разказал на всички какво е изстрадал. Когато ни се случи нещо лошо, не изпитваме ли нужда да го споделим с другите? Да получим съчувствие?

— Освен когато случилото се е толкова ужасно, че не можем да понесем дори спомена за него.

— Особено ако там е извършено и друго ужасно нещо.

Отец Бенедикт остана все така намръщен.

Вы читаете Изгубеният брат
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату