Какво очаквах? Че във всяка църква някой редовно четеше сутрин електронните съобщения, че мълвата за моето писмо веднага щеше да се разпространи сред енориашите, че хората, които си спомняха събитията, описани от мен, щяха незабавно да ми пишат? „Трябва да бъда търпелив — напомних си аз. — Дори и в малките градчета новините не се разпространяват толкова бързо, колкото ми се иска. Ако някой има да ми съобщи нещо, вероятно ще получа писмото чак вечерта.“
Така че взех душ, облякох се и се опитах да почета. После излязох и си купих сандвич. Поразходих се. Гледах Си Ен Ен. Но най-вече проверявах електронната си поща за някое пристигнало съобщение. Такова не дойде. Към полунощ се предадох, загасих лампата и се помъчих да заспя.
Но забравата на съня не идваше и най-накрая, изневерявайки на решението си от предишната нощ, отидох до един бар надолу по пътя, където нямаше вероятност да ме познаят. Ако мъжът, когото бях набил, ме търсеше, логично бе да го направи в ресторанта срещу мотела. Този път ми бяха необходими четири бири и чаша бърбън, преди да се замъгли достатъчно съзнанието ми, за да се прибера в стаята си и да легна да спя. „Запътил съм се към ада“ — казах си аз.
„Всъщност вече отдавна
Събудих се на зазоряване, но още нямаше никакви съобщения. Бях изправен пред още един ден на очакване. Времето се влачеше тягостно бавно и накрая трябваше да си призная, че съм бил пълен глупак да тая надежди. Не ми бе достигнал кураж да се идентифицирам с Лестър Дант до степента, която ми бе необходима. Бях сгрешил в предположенията си за местата, където бе ходил преди деветнадесет години, както и за това какво е правил при пристигането си там. След като заключих, че не бих могъл да продължавам да живея по този начин и се запитах дали изобщо исках да живея, проверих електронната си поща и застинах при вида на четирите съобщения.
10
Сигурен бях, че те не съществуваха, че ми се привиждаха. С чувството за нереалност, аз стоя пред екрана и ги гледах. После, изпълнен с колебание, ги разпечатах. Всяко от тях бе от различен щат: Кентъки, Западна Вирджиния, Пенсилвания и Охайо. В началото те бяха подредени по азбучен ред в съответствие с имената на техните изпращачи, но след като ги прочетох няколко пъти, аз ги подредих хронологично и по географски показатели.
Името на подателката бе госпожа Доналд Кавендиш и разказът й съвдпадаше с казаното от госпожа Гарнър. Ако бе имало изнасилване, госпожа Кавендиш не го споменаваше, но аз изпитвах смущаващото чувство, че тя бе по-дълбоко наранена, отколкото показваха голите факти в съобщението й. Всъщност той не беше се представил с името Лестър. Не бе използвал никакво име. Обаче в нощта, когато изчезнал, запалил къщата им.
Това бе станало в края на септември — месец, след като бе насилил госпожа Гарнър. Какво ли се бе случило в този интервал? Проверих на картата и открих, че градчето в Кентъки се намираше на триста и двадесет километра от Логанвил в Охайо. След като е похарчил парите, откраднати от госпожа Гарнър, дали се е скитал, препитавайки се от обири на къщи и магазини за алкохолни напитки, докато безцелният му път го е оттвел в Кентъки?
Следващото съобщение (както ги бях подредил) бе от съседния щат Западна Вирджиния и описваше събития, случили се
Третото съобщение (от Пенсилвания) описваше събития, станали
Най-много ме разтревожи четвъртото съобщениие. То бе от някакъв мъж, който описваше събития, случили се
Питър.
Разтреперан до дъното на душата си, аз отново разгледах картите и местоположението на градчетата. Дотук маршрутът му бе следният: от Крофорд на югоизток до Логанвил, Охайо, още по на югоизток до градчето в Кентъки, след това в Западна Вирджиния, после на североизток до Пенсилвания и накрая до градчето в централната част на Охайо — на осемдесет километра от мястото, където бях израсъл. Един месец. Една година. Осем години. Тринайсет години.
Между тези периоди той се бе подвизавал в най-различни далечни краища на страната (това се виждаше ясно и от криминалното му досие във ФБР), но нещо го караше да се връща и аз не можех да се отърся от чувството, че пътят му, очертан на картата, приличаше на спирала, която водеше обратно към мястото, където всичко бе започнало.
Шеста част
1
Бе изминал повече от четвърт век, откакто двамата с майка ми бяхме принудени да напуснем Удфорд и да отидем да живеем при нейните родители в Кълъмбъс. Пейн ми бе казал, че сега градчето се е превърнало в цветуща вилна зона за разрастващия се голям град. Но аз не бях осмислил напълно какво означаваше това. След като се отклоних от междущатското шосе и поех по наскоро павирания път през градчето, в мен започнаха да нахлуват спомените. Бях едва четиринадесетгодишен, когато мама и аз го бяхме напуснали. Но въпреки това от пътуванията, при които родителите ни бяха водили Пити и мен да посетим дядо и баба, си спомнях, че имаше много ферми покрай междущатския път. Повечето от тях вече ги нямаше — земята беше раздробена на малки парцели, на които се издигаха големи къщи. Панорамната гледка, от която първаначално собствениците им навярно са били привлечени, бе унищожена от по-нататъшното застрояване. Тя бе компенсирана със скъпо струващи паркови съоръжения.
Минах покрай фабриката за мебели, където някога баща ми бе работил като старши майстор и която се издигаше в края на града. Сега тя бе превърната в комплекс с ресторант, киносалон и магазини, разделени от сенчести алеи. Индустриалният облик беше запазен, придавайки на мястото историческа стойност.
Търговската част — квартал с шест обособени зони с магазини — изглеждаше по-добре, отколкото в моето детство. Фасадите на съседните двуетажни тухлени постройки бяха наскоро почиствани с песъкоструйни машини и сега всички имаха вид на нови, макар да бяха строени в началото на двадесети век. Една от улиците бе затворена за автомобили и бе превърната в пешеходна зона, тук-там между бистрата се виждаха дървета и цветя в сандъчета, имаше и фонтан, и малка естрада.
Районът беше доста оживен и ми отне известно време, докато открия място за паркиране. В мен се бореха противоречиви чувства. Когато бях дете, търговската част ми се бе струвала невероятно голяма.