Сега тя имаше същото въздействие, но поради съвсем различна причина — моята безпомощност ме караше да се чувствам малък. Независимо от изминалите години успях да се ориентирам сам, като минавах покрай магазин за комикси и павилион за сладолед — и двата ги нямаше, когато бях дете. Стигнах до ъгъла на „Линкълн“ и „Вашингтон“ (имената изплуваха в съзнанието ми) и се загледах в сенчестия вход на отсрещната страна на улицата. Намираше се между банка и дрогерия — поне за това бяха служили някога тези две сгради. Спомнях си го много добре, защото майка ми многократно ни бе водила двамата с Пити през този вход и после нагоре по тясното кънтящо стълбище до най-омразното ни място на света: зъболекарския кабинет.
Това стълбище ми се бе струвало стръмно и злокобно, когато се изкачвах по него в детството ми. Сега, опитвайки да се успокоя, преброих всичките му тридесет стъпала. Като стигнах до най-горната площадка, се озовах под остъклен покрив (още една промяна) и пред същата врата с матирано стъкло, която водеше към кабинета на зъболекаря, само че на нея сега пишеше „Застрахователна компания КОСГРОУВ“.
Млада жена с прибрана назад коса вдигна поглед от папка с документи.
— Какво обичате, господине?
— Аз… Когато бях дете, тук беше зъболекарски кабинет. — Не можах да се въздържа да не погледна покрай секретарката към коридорчето, което някога водеше към стаята на ужасите.
На лицето на жената се изписа объркване.
— И?
— В зъболекаря има картони, от които се нуждая, но не знам как да се свържа с него, защото съм забравил името му.
— Страхувам се, че не мога да ви помогна. Започнах работа при господин Косгроув преди шест месеца и нищо не съм чувала за зъболекарски кабинет.
— Може би господин Косгроув ще знае нещо?
Секретарката отиде до кабинета, от който се бях страхувал, и след по-малко от пет минути се върна.
— Господин Косгроув каза, че е тук от осем години. Преди това е било офис на агенция за недвижими имоти.
— О!
— Съжалявам.
— Няма нищо. — Почувствах, че ми премалява. — Предполагам, че съм хранил прекалено големи надежди.
Обезкуражен, се обърнах към вратата, но спрях от една внезапно осенила ме мисъл.
— А агенцията?
— Моля?
— Казахте, че преди това тук е имало агенция за недвижими имоти, нали?
— Да. — Сега в погледа й се четеше досада.
— А според вас, дали те са били собственици или само наематели?
— Моля?
— Ако приемем, че господин Косгроув не притежава тази сграда, тогава на кого плаща наем?
2
— Имате предвид сградата на Дуайър. — Дребният мъж с папийонка угаси цигарата си. Бюрото му бе обградено от три страни с високи кантонерки. — Управлявам този имот от името на наследниците на господин Дуайър от двадесет години насам.
— Сега там се помещава офисът на господин Косгроув.
— Да, в апартамент 2-В.
— Можете ли да ми кажете кой е бил наемателят му в онези години? Интересува ме името на зъболекаря, който е работил там.
— Защо, по дяволите, искате…?
— Заради някои зъболекарски картони. Ако ви затруднява да проверите, с удоволствие ще ви платя за услугата.
— Да ме затруднява? Боже, това е най-лесното нещо. Тайната на управлението се състои в добрата организация. — Той се завъртя на стола си и се придвижи с него до кантонерката от дясната му страна, която беше маркирана с буквата „Д“.
— Дуайър… Дуайър… — Мъжът взе да преглежда папките. — Ето. — Той прелисти книжата в извадената папка. — Разбира се. Сега си спомних. Доктор Реймънд Фарадей. Той получи сърдечен удар. Беше преди осемнадесет години. Почина, докато запълвал канала на зъба на един пациент.
След онова, което бях преживял, неговата гротескова смърт не ми се стори толкова необичайна.
— Той имаше ли близки тук? Дали все още живеят в града?
— Нямам ни най-малка представа, но можете да проверите в телефонния указател.
3
— … преди много години. Доктор Реймънд Фарадей. Опитвам се да открия някой негов роднина. — Седнал в колата си, говорех по клетъчния си телефон. В указателя фигурираха само двама души с фамилията Фарадей. Това бе вторият ми разговор.
— Съпругът ми е негов син — каза колебливо жената отсреща. — В момента Франк е на работа. В каква връзка ви интересува баща му?
Изпънах гръб.
— Когато бяхме деца с брат ми, доктор Фарадей беше наш зъболекар. Много е важно за мен да получа рентгеновите снимки от зъбите на брат ми, за да го идентифицирам.
— Брат ви е починал?
— Да.
— Моите съболезнования.
— Ще ми бъде от голяма полза, ако можете да ми кажете какво е станало със здравните картони.
— Пациентите му си ги взеха, като си намериха нов зъболекар.
— А картоните на онези, които са били прекъснали лечението си при него преди това? Брат ми и аз бяхме спрели да посещаваме доктор Фарадей няколко години по-рано.
— Вашите родители не прехвърлиха ли картоните ви при вашия нов зъболекар?
— Не. — Спомних си с горчивина, че след като баща ми умря при автомобилната злополука и се оказа, че застраховката му за живот е била погасена, майка ми не можеше да си позволи да ме води на зъболекар.
Жената отсреща издиша шумно, сякаш бе изпълнена с досада.
— Нямам представа какво е направил мъжът ми със старите картони. Трябва да го питате, като се прибере от работа.
4
Бейзболното игрище си беше все същото. Сянката ми се удължаваше под лъчите на залязващото слънце, докато стоях до желязната стойка, за която с приятелите ми заключвахме с вериги велосипедите си преди толкова много години. Зад мен пейките покрай линията на трета база бяха заети от родители, които крещяха окуражително на децата, играещи нещо като мач от Малката лига. До слуха ми достигна пукотът от удара на топка с бухалка. Одобрителни възгласи. Рев от разочарование. Аплодисменти. Предположих, че летящата топка, вероятно запратена обратно към базата, е била уловена.
Но аз не откъсвах очи от велосипедите, спомняйки си как Пити бе защипал с щипка за пране една карта на предния калник и когато колелото се въртеше, тя се удряше в спиците и се чуваше
