— Това стана години по-късно.
Наведох се напред.
— Димът събуди почти целия град. Спомням си, че беше денят на труда13. Летните горещини току-що бяха отминали, така че повечето хора бяха изключили климатичните си инсталации и спяха на отворен прозорец, за да влиза нощният хлад. Двамата с жена ми изскочихме навън, като кашляхме и се питахме чия ли къща се е запалила. После си дадох сметка, че пожарът не е в Броктън. Въпреки дима по улиците, успях да видя отблясъка на хоризонта на юг, там, където беше фермата на Орвал и Юнис. Знаех, че не може да е домът на други Дант, защото по това време Орвал и Юнис бяха единствените живи представители на рода.
Камбаната в пожарната заби — сигнал за събиране на доброволците. Когато пристигнах там, хората вече бяха разбрали, че пожарът не е в града. Имаше много препирни дали да помогнем на Орвал и Юнис или да ги оставим да си платят, задето твърдяха, че нямат нужда от нас. Накрая решението на моите енориаши все пак ме накара да се гордея с тях. Противопожарната бригада тръгна с цистерната с вода, потеглиха и много хора с колите си. Но още преди да достигнем фермата, от големината на заревото на хоризонта стана ясно, че дори дузина цистерни с вода нямаше да бъдат от полза.
Не беше валяло от месец. Духаше силен вятър. От лявата страна на пътя огънят пълзеше през пасищата. Част от гората също гореше. И къщата, и оборът бяха в пламъци. Направихме каквото можахме, за да спрем разпространението на огъня от другата страна на пътя. За друго бяхме безсилни. Започна да се зазорява. Тогава чух някой да вика откъм горящото поле. Загледах се натам и видях един юноша да бяга, залитайки пред пламъците. Като удряше с ръце димящите си дрехи, той стигна до една ограда и се прекатури зад нея. Стигнах пръв до него. Младежът ридаеше. Никога не бях виждал толкова ококорени от страх очи, които явно не забелязваха нищо. Беше ослепял от истерия. Опитах се да го успокоя, но той скочи на крака и тръгна, олюлявайки се по пътя. Бяха необходими силите на трима души, за да го повалим на земята и да угасим тлеещите му дрехи.
— Това Лестър ли беше?
Преподобният кимна.
— Успя да ни разкаже какво се е случило чак след три дни. След като го съборихме на земята, сякаш нещо в него се скъса. Обхвана го вцепенение. Отведохме го в клиниката. Нямаше сериозни обгаряния или други видими наранявания, така че лекарят го лекуваше от шока. Когато го изписаха от болницата, с жена ми го доведохме тук. — Преподобният Бенедикт посочи къщичката зад църквата.
Очите му помръкнаха.
— Когато се посъвзе, Лестър ни разказа за пожара, как димът и лаят на кучетата го събудили. Той извикал да предупреди родителите си. Опитал се да изтича по коридора до тяхната стая, но пред вратата му бушували пламъци и трябвало да скочи през прозореца. От двора продължил да крещи, за да събуди майка си и баща си. Чул как пищят сред пращенето на огъня в спалнята им, но като се опитал да влезе през прозореца, за да ги измъкне, горещината била като нажежена стена, през която не могъл да премине. Нощният бриз пренесъл огъня извът къщата. Той обхванал обора и другите селскостопански постройки, полето и горичките — всичко било в пламъци. Единственият начин да избяга, бил да се хвърли в коритото за поене на добитъка, за да се намокри и после да тича през пасището пред настигащия го огън. През седмицата, която остана при нас, понякога се будеше с вик от кошмарите, в които чуваше писъците на родителите си.
Представих си агонията им и поклатих глава.
— Някой научи ли какво е причинило пожара?
— Лестър каза, че се бил повредил електрическият ключ в кухнята. Баща му смятал да го поправи на другия ден.
— Запознат съм със строителството. Това ми прилича на късо съединение — казах аз. — Огънят може да плъзне по проводниците и да се акумулира в стените. Когато си пробие път навън, отвсякъде едновременно избухват пламъци.
— Според Лестър е станало ужасно бързо.
— А после какво се случи? Казахте, че е останал у вас една седмица.
— Ние искахме да остане по-дълго, но една сутрин, като отиде да го извика, жена ми откри, че той беше избягал.
— Избягал?
— Бяхме му купили някой дрехи. Те липсваха. Нямаше я и калъфката на възглавницата. Сигурно я бе използвал вместо торба. От кухнята липсваха хляб, бисквити и колбаси.
— Напуснал ви е посред нощ? Защо?
— Мисля, че бе свързано с това, че съм свещеник, а къщата се намира зад църквата.
— Не разбирам. Лестър е израснал в религиозно семейство. Църквата не би трябвало да го притеснява.
— Тяхната вяра бе коренно различна от моята.
— Аз все още не…
— Дант вярваха, че Бог ни е обърнал гръб заради нашата греховна природа. А аз проповядвам, че Бог ни обича, защото сме негови чеда. И до днес подозирам, че вечерта, преди да избяга, той е чул неделната ми проповед. Сигурно си е помислил, че слуша думите на сатаната.
— И никога повече не сте го виждали?
— Не и допреди една година, когато агентът от ФБР ми показа тази снимка.
Отчаян, аз се взрях в нея — в Лестър Дант, а не в брат ми. Надеждата, върху която бях изградил моето разследване, вече не ме крепеше.
Лицето на преподобния Бенедикт стана още по-тъжно.
— С жена ми много искахме да имаме деца, но се оказа невъзможно. Докато Лестър се възстановяваше, обсъждахме с нея да му станем настойници. Когато избяга, се почувствахме така, сякаш бяхме загубили собственото си дете. — Той обърна поглед към гробището зад розовата градина. — Тя почина миналото лято.
— Съжалявам.
— Боже, как ми липсва! — Отецът погледна надолу към сбръчканите си ръце. — Последното, което чух за Лестър… — Вълнението го принуди да замълчи. — Месец след като избяга, той се появил в Логанвил. Това е градче на около сто и шейсет километра оттук. Мой приятел и колега спомена за безпомощен младеж, който един ден се появил незнайно откъде и за когото се грижели хора от неговото паство. Отидох там, за да видя дали не е Лестър и да се опитам да го убедя да се върне у дома, но той междувременно си бе отишъл. Ако го бях убедил някак си да остане с нас… — Преподобният си пое дълбоко дъх. — … може би нито една от трагедиите, които е причинил, нямаше да се случи.
— Вие сте направили всичко възможно. Вината е единствено на Лестър.
— Само Бог може да отсъди това.
Усилието да ми разкаже историята явно го бе изморило. Станах от пейката и му стиснах ръката.
— Благодаря ви, отче. Това бе мъчително за вас. Ценя усилието ви.
— Ще се моля за вас.
— Имам нужда от това. Казахте, че Орвал и Юнис са живели на юг от града, нали?
— На около дванайсет километра оттук.
— Предполагам, че сега всичко е различно.
— Аграрното стопанство ликвидира дребното земеделие. Но нещата не са се променили много. Ако поемете натам, ще видите останките от изгорялата ферма от шосето.
6
Не си спомням шофирането на юг от града. Бях толкова изумен от наученото, та бе цяло чудо, че не изхвърчах от тесния път и не се блъснах в нещо. Нямах никаква идея защо отивах на мястото на пожара. Но другата алтернатива бе да поема с празни ръце обратно към Денвър, а аз отказвах да направя това. Отново си спомних думите на Пейн: „Когато човек разполага със свободно време, нищо не му пречи да посети местата и хората, които го интересуват.“ За мен порутената ферма на семейство Дант се превърна в едно от
