Видя бляскави метални плотове. Изпускащи пара чайници. Баща му се показа от една стая, а от дрехите му се стичаше вода. Миша се усмихна. Майка му хълцаше, задавена от плач и прегръщаше баща му, като благодареше на бога.
— Бързо. Трябва да тръгваме — каза Миша.
— Накъде? — запита Сол.
— Връщаме се в Израел.
— Не — възпротиви се Ерика. — Ние не.
— Не разбирам.
— Само ти и Кристофър. Вземи го с теб. Пази го.
— А вие? — запита Миша.
— Кристофър няма да бъде в безопасност, докато ние самите не сме. Ако нещо се случи с нас, дай го в кибуц. Смени му името.
— Не вярвам ЦРУ да се опитваше да ме премахне. Сигурно е някой друг. Може би са хората, които преследваме.
— Дори и така да е, можеш ли да се довериш на предишните си господари?
— Налага се. Но трябваше да им обещая нещо. В замяна на това, че се върнах от изгнание, им обещах да не се възползвам от ничии услуги, включително да не търся помощ от вас. Трябва да се справим сами.
— Но…
— Не. Все пак разполагаме с информацията, която ни даде. Трябва да поемем този риск. Ако не успеем, ти ще ни заместиш. Не оставяй тези копелета ненаказани.
— Сигурен ли си, че няма друг начин?
— Ние да оцелеем ли? — Сол поклати отрицателно глава. — И да се върнем при Кристофър? Не, няма.
Баща му го целуна. Защо ли плачеше?
— Довиждане, синчето ми. Миша, грижи се за него.
— Кристофър, винаги помни…
Но защо майка му също плачеше? Още целувки. Сълзите й мокреха бузите му.
— Че те обичаме.
Викове отвъд люлеещата се врата.
— Не можете да минете оттам!
— Открили са ви! По-бързо! — каза Миша.
Спуснаха се към друга врата, която ги изведе навън в мрака. Тичаха по една улица, която като че ли нямаше край. Но когато погледна назад, с ужас видя, че Миша бе тръгнал в една посока, а родителите му — в друга. Очите му се премрежиха от сълзи.
Вечният град
Преоблечени като свещеник и монахиня, Дру и Арлийн се разхождаха сред многото истински религиозни лица по претъпканата „Виа делла Кончилиационе“. Въпреки че улицата не бе малка, изглеждаше доста тясна в сравнение с ширналото се отпред пространство. Тя завършваше като фуния, която се влива в четирите редици колони в дорийски стил, които ограждаха площад „Свети Петър“ в Рим.
Стигнаха центъра на площада, където между два големи фонтана се издигаше египетски обелиск. Въпреки че сами по себе си фонтаните, обелискът и многобройните колони наоколо бяха внушителни, в сравнение с величието на базиликата „Свети Петър“ приличаха на джудженца. Тя се издигаше в единия край на площада, а огромният й купол бе огрян от следобедното слънце. Отляво и отдясно на базиликата се виждаха ренесансови сгради. Към нея водеха широки стръмни стълби.
— Не мога да добия представа колко е голям този кръгъл площад — каза Арлийн.
— Зависи от перспективата, от която го гледаш — отвърна Дру. — Площадът, базиликата и всичко останало във Ватикана биха заели по-малко от една седма от нюйоркския „Сентрал парк“.
Тя се обърна учудено към него.
— Така е. Построен е на не повече от една пета квадратна миля.
— Сега ми става ясно защо наричат Ватикана „най-малкият град-държава в света“.
— Такъв е сравнително отскоро. От 1929 година, макар че не е за вярване — отговори Дру. — Благодарение на Мусолини, който потърсил политическа подкрепа от църквата — тогава на Ватикана бил даден статут на независима държава.
— Май ми спомена, че не си идвал тук преди.
— Така е.
— Тогава откъде знаеш толкова?
— Докато спеше в самолета от Кайро, прочетох един справочник за града.
— Самостоятелно се просвещаваш, така ли? Е, като си такъв експерт, знаеш ли как да стигнем до мястото на срещата?
— Само ме следвайте, сестро.
Той я поведе наляво, по пътека отстрани на стълбите, които водеха към базиликата. Показаха ватиканските си паспорти и минаха край швейцарците от традиционната охрана на папата, чиито дълги пики и униформи на ивици с бухнали ръкави изглеждаха по-скоро театрално, отколкото заплашително. Продължиха към Арката на камбаните, като се оказаха в сърцето на Католическата църква. Постоянното население на Ватикана не надвишаваше хиляда души, но тълпата от свещеници и туристи бе внушителна. Някои бяха предвождани от екскурзоводи.
Пресякоха малък правоъгълен площад, наречен на първите римски мъченици. Отдясно се извисяваше базиликата. А отляво, в самия край на тясната пътека, кипариси скриваха от погледа неголямо гробище.
— По-големите дарители на Църквата са имали честта да бъдат погребвани тук — осведоми я Дру. — За да изкажат благодарността си, служителите на Ватикана са донесли пръст от хълма в Йерусалим, където Христос е бил разпънат на кръста.
Минаха край други две арки, стигнаха до сградата на съда на Ватикана, извиха зад гърба на базиликата „Свети Петър“ и по лабиринт от малки, оградени с дървета пътеки, стигнаха до крайната си цел — парка на Ватикана. Оказаха се всред фонтани и красиво оформени храсти, езерца и цветя, които създаваха чувство за спокойствие. Един от фонтаните бе във формата на испански кораб. От всяка страна бяха разположени оръдия, от които излизаше вода, както и от рога на момченцето на кърмата.
— Надявам се, че парка ви харесва — чуха глас зад себе си. — Когато си тук, като че ли и Рим, и светът остават някъде много далеч.
Въпреки че дойде неочаквано, гласът не ги изненада. Дру се бе приготвил за срещата. Той се обърна към отец Себастиан.
— Тук ли е бил убит?
— Отец Виктор ли? — свещеникът бе с късо черно наметало, бяла якичка и костюм. Погледът му бе мрачен.
— В два сутринта. Точно тук, до езерото с лилиите. До ангелчето от мрамор. Два пъти прострелян в главата.
— Какво е правил тук в два през нощта? — намръщи се Дру.
— Имал е среща с някого. Отец Виктор бе човек на реда. Записваше си всички ангажименти и ни предоставяше списъка всеки ден. Не е знаел с кого ще бъде срещата в този час. Но бележката е ясна — било е свързано с изчезването на кардинал Павелич.
Дру се взираше през дърветата към извисяващата се базилика и другите сгради във Ватикана.
— Смятате ли, че срещата е била с човек, който живее във Ватикана? Това би обяснило защо мястото е избрано тук — Дру поклати глава със съмнение. — А може би само така искат да изглежда. Някой външен човек е посочил парка с тази цел.
