Мисията „Нощ и мъгла“

— Означава, че трябва да бъдем нащрек — довърши мисълта му вторият. — Тези копелета все пак се показаха, въпреки че ни бе писнало да ги чакаме.

— И още как — добави жената. — Наблюдаваме дни наред. А те изведнъж се явяват и двамата заедно, като се правят, че пътуват отделно.

— А може би наистина не са знаели, че са в един самолет — предположи вторият.

— Чакай да помислим — каза жената. — Тези момчета не са вчерашни.

— Е, добре, започвам да схващам.

— Ето защо трябва да си отговорим на въпроса — каза първият — дали са знаели предварително, че ще пътуват заедно или са научили в самолета?

— Откъде са се качили? — попита жената.

— От Торонто — отговори първият. — Случило ли се е нещо по-особено там в последно време?

— Доколкото знам, не. Нямаме никакви съобщения — отговори жената.

— Щом не са били там по работа…

— Само са се срещнали в Торонто и оттам са ги изпратили тук.

— Освен ако не са попаднали в един самолет случайно — предположи вторият.

— При тези двамата няма случайности.

— Може да работят един срещу друг. Всъщност, едва ли. Никак не изглеждаха притеснени на излизане от самолета.

— Разбира се, нали са професионалисти — каза жената. — За разлика от някои от нас — тя погледна към втория мъж, а след това се обърна към първия. — Имам чувството, че…

— Ако пътуват заедно — каза първият, — то не искат това да се забележи, но не се и опитват да се дегизират. Не ги е много грижа, че можем да ги разпознаем. Тук става нещо важно и появата им е явен сигнал за това. Но не е свързано с бизнеса.

— Нещо лично ли? — попита жената.

— Предполагам, че е съвсем лично. Казват ни: „Ние сме тук, играем открито, ще бъдем безмилостни, така че стойте надалеч, защото това не ви засяга.“

— Може би — каза жената. — Но ако си прав, Господ да е на помощ на онези, които преследват.

Сент Пол, Минесота.

Уилям Милер натискаше педала на газта на аудито, което караше след изчезването на баща си преди четири месеца. Следобедното слънце го заслепяваше въпреки слънчевите очила. Кръвта пулсираше в слепоочията му, но не от горещината. Зави по една пресечка, излезе на тяхната улица и така рязко спря пред дома си, че се вряза в обезопасителния колан.

Бързо изскочи навън и видя жена си, която тичаше към него през ливадата.

— Имах среща със строителния инженер — каза той. — А когато се обадих в офиса да проверя дали някой не ме е търсил… — гласът му се задави от гняв. — Къде е проклетото нещо?

— В басейна.

— Какво?

— Нямаше го тази сутрин, когато пих кафе на верандата. Който го е направил, е изчакал да отида на тенис корта следобед.

Тя последва Милер, който забързано вървеше покрай лехите с цветя, мина зад къщата, застана до басейна и тревожно погледна надолу.

На дъното някой бе нарисувал с черна боя знак с огромни размери — краищата му опираха в четирите стени на басейна.

Гърлото му пресъхна. Преглътна, опитвайки се да заговори.

— Оставиха ни на мира за известно време, колкото да се успокоим и да помислим, че са се задоволили със залавянето на баща ми.

Задавено изхълца, втренчен в изрисувания символ — огромен, черен, зловещ.

Човешки череп.

— Какво искат, дявол да ги вземе? — запита жена му.

Той отговори на въпроса й с още по-настойчив въпрос:

— И какво, по дяволите, ще правим сега?

Игра на криеница

Виена.

Отново валеше дъжд, но в сравнение с вчерашната буря това бе само слаб ръмеж. Бе доста студено като за юни. Сол пъхна ръце в джобовете и продължи да върви по бетонната пътека покрай Дунав.

Помисли си, че сигурно само на него му е толкова студено, след като бе свикнал с жегата в пустинята в Израел. Спомни си напоителните канали, които бе изкопал с толкова труд, и си помисли, че дъждът, който падна над Австрия през последните два дни, би превърнал слабата му реколта в оазис. Тези мисли предизвикаха силно желание да се върне у дома, но се запита дали някога отново това ще стане възможно.

По реката плаваха лодки, които не се забелязваха ясно поради дъжда. Мина покрай прогизнали от влага дървета, навлезе в парк, който приличаше на гора и стигна до мрачен покрит дансинг. Дървеният под трополеше глухо под краката му.

Един мъж стоеше полуоблегнат на перилата, пушеше цигара и се взираше навън в дъжда. Металните копчета на светлокафявата му мушама бяха разкопчани и под нея се виждаше тъмнокафяв костюм. Погледнат в профил, имаше остра брадичка. По бузите му тук-там личаха следи от шарка. Издишваше спокойно дима от цигарата си и изглежда не забелязваше приближаващият се Сол.

Сол видя още един мъж с подобен кафяв дъждобран, който бе застанал под един кестен и разглеждаше с необичайно голям интерес птиците, които се гушеха в клоните.

Сол спря на известно разстояние от облегнатия на перилата мъж. От покрива на дансинга се процеждаше вода и капеше до него.

— И така, Ромул — каза мъжът с белязано от шарка лице и се обърна. — Как си?

— Очевидно съм извън играта.

— Не си прави майтап. Забелязахме те още на летището. Оттогава непрекъснато те държим под наблюдение.

— Изобщо не съм се опитвал да остана незабелязан. Първото, което направих, бе да се обадя по телефона в хлебарницата. Аз предложих тази среща, както знаеш.

— Само благодарение на нея все още се разхождаш насам-натам — мъжът захвърли цигарата си в дъжда. — Имаш лошия навик да пристъпваш правилата.

— Брат ми го направи.

— Да, ти само му помогна да избяга, вместо да ни го предадеш.

— Предполагам, че нямаш братя.

— Трима.

— Ти на мое място би ли им помогнал или би ги сметнал за врагове?

Мъжът с белезите не отговори.

— Освен това брат ми бе убит — каза глухо Сол. Бяха изминали три години, а мъката му по Крис не бе намаляла.

— Тук сме, за да говорим за теб, не за него.

— Не отричам, че се споразумяхме с Ленгли. Да отида в изгнание. Да остана в пустинята. Но се случиха разни неща.

— Какви например?

— Селището, в което се бяхме установили, бе нападнато. Жена ми и синът ми едва не бяха убити.

— Да, в Израел се случват такива работи.

— Не, нападението бе насочено лично срещу нас! Ние тримата — жена ми, синът ми и аз трябваше да бъдем убити.

Мъжът учудено премигна.