ЧАСТ ТРЕТА
В клещи
Символът на смъртта
Холоуей бе застанал на гранитните стъпала пред къщата си и наблюдаваше Сет и Ледената висулка, които се качваха в кадилака. Тримата бяха прекарали нощта и цялата сутрин в обмисляне на план за действие. Най-после, в късния следобед, бяха стигнали до съгласие и решиха да започнат без да губят време. Сет щеше да откара Ледената висулка до колата, която предната нощ той бе скрил долу, встрани от пътя. Ледената висулка трябваше да кара след Сет до международното летище на Торонто. Още същата вечер двамата професионални убийци щяха да отлетят от Канада за Европа. „Скоро, много скоро“ — мислеше си Холоуей — „всичко ще дойде отново по местата си.“
Изпращайки с поглед Сет и Ледената висулка, Холоуей премигна от яркото юнско слънце, чудейки се дали някога животът му ще потече нормално, както преди. Баща му бе изчезнал преди няколко седмици, отвлечен докато скицираше един каньон в недалечно селище, наречено Елора. Там се събираха много художници. Извършителите бяха оставили принадлежностите на баща му — скицник, молив и куфарче — върху сгъваема масичка на стотина метра от неговата кола. Оттогава нямаше никаква вест от него и колкото и да не му се искаше да вярва, си мислеше, че баща му може би е мъртъв.
Продължи да стои на стълбите и да гледа как кадилакът се отдалечава надолу по пътя, докато изчезна зад дърветата. Насочи се към голямата двойна врата на къщата си и отново се замисли. Дали баща му наистина бе мъртъв? Спря се, въздъхна дълбоко, после мрачно се заизкачва по стълбите. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че не е така. Поне бе взел мерки да защити себе си и семейството си, за да спре това безумие. А ако баща му е мъртъв, то мисълта за Сет и Ледената висулка, които бяха отлично средство за отмъщение, до известна степен го утешаваше. Убийците скъпо щяха да платят за него.
Той влезе вътре, мина през затъмнения хол и отиде в кабинета си да се обади по телефона. Въпреки че сега не му бе до това, налагаше се да се занимава и с други задачи. Преди четири месеца, когато „Нощта и мъглата“ не се бяха намесили в живота му, той бе сключил сделка, която не можеше да зареже, каквито и лични неприятности да имаше. Бе заложил цяло състояние като гаранция за доставката на една смъртоносна пратка, която трябваше да удовлетвори нуждите на хората да се избиват помежду си. Ако тази задача се провалеше, това щеше да има фатални последици за него. Като нямаше друг избор, Холоуей събра всички сили, които неусетно му бе вдъхнала мисълта за баща му и вдигна слушалката.
Мексико сити.
За трети път Аарон Розенберг безуспешно се опитваше да постигне ерекция. Опита се да си помогне с ръка, но жена му го спря. Отначало си помисли, че вече е загубила търпение и се кани да го помоли да се откаже. Но вместо това тя започна да го целува по гърдите, после по корема, като промърмори: „Остави на мен“ и се премести по-надолу.
Завесите на спалнята не бяха спуснати плътно и в стаята нахлуваше слънчева светлина. Лекият вятър изсушаваше потта по тялото му. Затворил очи, Аарон чувстваше разпръснатите коси на жена си по слабините си, а грохотът от уличното движение по „Пасео де ла Реформа“ едва достигаше до съзнанието му.
За неуспеха му от преди малко имаше много причини — тревоги около изчезването на баща му, безпокойство за неговата и на семейството му безопасност. Въпреки бодигардовете си, всеки път, когато му се налагаше да излезе, се чувстваше като на тръни, затова напоследък напускаше дома си много по-рядко, отколкото изискваше работата му. Но днес специално си бе останал вкъщи, защото от сутринта очакваше да му се обадят по телефона със съобщение за нещо толкова важно, че не искаше да рискува да говори за това от офиса си. Информацията бе от такъв характер, че дори домашният телефон и самата къща, които всеки ден биваха проверявани за подслушвателни устройства, не му се струваха достатъчно сигурни.
Жена му продължаваше да го гали и пенисът му започна да се втвърдява. Той направи усилие да не мисли за другата причина, поради която преди малко не бе успял. Бе разбрал, че от два месеца жена му има връзка с бодигарда си Естебан. Погледите, които си разменяха, бяха толкова многозначителни, а освен това бе прибавила нови техники в секса, една от които бе именно тази. За едно нещо поне бе благодарен — че връзката бе дискретна. В противен случай никога не би могъл да остави ненаказана изневярата на жена си, за да запази авторитета си пред полицията и търговските си партньори в този град, в който се зачитаха строгите испански традиции.
Той трябваше да признае, че отчасти сам е виновен за действията й. Главоболията напоследък бяха поизпарили сексуалните му желания. Освен това работата налагаше да отсъства задълго от дома, затова жена му прекарваше повече време с Естебан, отколкото с него. И все пак, мислеше си той, обладан от моментен прилив на гняв, ако работата му изисква тя да остава сама, не се ли компенсира това с лукса, който й осигурява? С масивния златен часовник, вносните й модни френски дрехи, спортната й кола за 100 000 долара?
Почувства, че и този път няма да стане нищо. Жена му, както му се стори, изпъшка с искрено разочарование. Тя бе поискала да се любят този следобед. Той се питаше дали все още има шанс бракът им да бъде спасен.
Телефонът, мислеше си Розенберг. Кога най-после ще иззвъни този проклетник? Истината беше, че ако не бяха скъпоструващите прищевки на жена му, ако не изпитваше желание да я впечатлява, никога не би се забъркал в толкова опасна сделка като тази, чийто резултат сега очакваше.
Пенисът му отново започна да се втърдява.
Телефонът иззвъня. Той се освободи от жена си и се протегна към масичката.
— Ало?
Мъжкият глас, който чу, не беше на Холоуей, но бе с южняшки акцент от Онтарио, в който едва се долавяше гърлен шотландски. Розенберг разбра, че онзи е част от веригата. Холоуей се е обадил на свой човек, без да използва междуградска връзка, която може да бъде засечена, а мъжът на свой ред е използвал сигурен телефон, за да се обади в чужбина и да предаде съобщението. „Кленови листа.“
— Чапарал.
— Ще се чуем след четиридесет минути — щракването на слушалката сложи край на разговора.
Розенберг притвори очи със смесено чувство на облекчение и напрежение.
— Трябва да тръгвам.
— Точно сега? — прегърна го жена му.
— След четиридесет минути трябва да бъда на едно място.
— За колко време се стига до там?
— Двадесет и пет минути.
— За десет минути ще се изкъпеш и облечеш. Остават…
Пет минути. Те се оказаха достатъчни.
Розенберг каза на тримата от охраната да изчакат в колата, а той влезе в порутена сграда, изкачи се бързо на втория етаж по скърцащите стъпала и отключи една стая. Тя бе не по-голяма от килер, само че с прозорец. Бе съвсем празна, с изключение на един телефон на пода и пепелник на перваза. Той плащаше наема за нея и сметката за телефон под името Хосе Фернандес. Имаше само едно предназначение — да му осигури безопасно място, откъдето да провежда по-особени разговори с чужбина, без да се страхува, че ще
