— Само по милостта на бога и благодарение на една кобра останахме живи — намеси се Дру. — Онези двамата бяха много добре обучени и въоръжени. Истински професионалисти.
— Някой е знаел, че бях изпратена да търся Дру. Но аз не съм споменавала това пред никого.
— Което означава, че изтичането на информация би могло да бъде само от вашата организация — заключи Дру.
Отец Себастиан разтърка чело.
— Не ми изглеждате изненадан. Да не би да подозирате такова нещо?
— Че орденът е компрометиран, че някой отвътре използва положението си, като преследва собствени цели? — отец Себастиан кимна утвърдително.
— Откога?
— Само подозирам ли? Почти година. А съм сигурен от два месеца. Твърде много провали започнаха да стават. На два пъти загиват наши хора. Ако не бяха помощните екипи, властите щяха да открият телата им.
— И пръстените им — добави Дру.
— Да. И тях също. А други наши мисии отложихме, защото подозирахме, че са разкрити. Враговете ни бяха предупредени да променят програмата си и да подсилят охраната около себе си. Всички ние в Братството започнахме да се боим, че сме разкрити.
— Сега разбрах защо ме изпратихте да доведа Дру — очите на Арлийн гневно заблестяха. — Нуждаехте се от някой добър професионалист, който не е ваш член, но имате власт над него.
— Как казват комарджиите? — отвърна отец Себастиан. — Скрит коз. Да, така е — обърна се той към Дру. — Освен че ви се носи славата на добър професионалист, изглежда имате и късмет в рисковани ситуации.
— Не само аз, а всички ние — отвърна му Дру. — Сигурно е, че оцеляхме след този взрив, защото имахме късмет, а не защото сме професионалисти. Защото бомбата бе поставена далеч от нас, зад бара — единственото място, където би могла да се скрие.
— Загинаха двама посетители и барманът — обади се Арлийн. — Ако не ни бяхте изпратили там…
— Да, съжалявам за невинните жертви. Но техният живот не бе така важен, както защитата на Братството.
— А аз искам да оцелея — каза Дру. — Да мога да живея спокойно с Арлийн някъде, където няма да ви има нито вас, нито колегите ви.
— А дали съществува такова място? Пещерата не се оказа удачен избор.
— Ще продължа да търся. Вчера ви попитах какво трябва да направя, за да изкупя вината си пред вас. Споменахте за някакъв свещеник. Искахте да…
— Да го откриете. Казва се Крунослав Павелич. Той не е обикновен свещеник. Той е кардинал. Много важна личност. Член е на Курията на Ватикана. Седемдесет и две годишен. Изчезнал е на двадесет и втори февруари, неделя вечер, след като е отслужил литургия във Ватикана. Като се има предвид високата длъжност, която заема в Курията, считаме, че отвличането му е сериозен удар срещу църквата. Щом и един кардинал може да изчезне, тогава никой от членовете на Курията не е в безопасност. Вероятно това е началото на голям удар срещу църквата. Но тъй като Братството е заплашено отвътре, имаме нужда от чужда помощ. Един външен човек, независим, но с мотивация за действие.
— Ами ако кардиналът не се намери? Ако е мъртъв? — запита Дру.
— Тогава този човек трябва да накаже онези, които са виновни.
Дру вътрешно възнегодува. Бе дал обет пред себе си и пред Бог, че никога повече няма да убива. Въпреки че бе решен да спази обета си, продължи да преговаря.
— Какво ще получа в замяна?
— Вие и госпожица Хардести ще изкупите вината си пред нас за съпричастието си в смъртта на един от нашите членове. Смятам, че е великодушно.
— Не бих използвал точно тази дума — обърна се Дру към Арлийн, която кимна в знак на съгласие. След това тихо, но решително добави: — Споразумяхме се.
— Добре — отдъхна си отец Себастиан и се облегна назад.
— Само още нещо. Ако престъпите думата си, по-добре си кажете последната молитва за разкаяние. Защото, Бог ми е свидетел, ще ви открия, където и да сте, когато най-малко ме очаквате.
— Да, ще имате пълно право да постъпите с мен както решите. Но що се отнася до последната молитва, винаги съм готов за нея.
— В такъв случай се разбрахме — изправи се Дру. — Арлийн и аз ще трябва да похапнем. Да се преоблечем. Ще имаме нужда от пари за това пътуване.
— Ще ви дадем достатъчно като за начало. След това ще ви открием банкова сметка в Цюрих, а също и сейф. Братството ще има ключ от него. Ще го използваме, за да си разменяме съобщения.
— А документи? Враговете ни знаят за нас и не можем да използваме собствените си имена.
— При напускането на Египет ще ви дадем ватикански паспорти. Ще пътувате като свещеник и монахиня.
— Ще привлечем внимание на аерогарата, където е пълно с араби.
— Но не и ако отпътувате с групата от монахини и свещеници, които са били на екскурзия в Египет. Ще отлетите за Рим, където изобщо няма да правите впечатление. Ако решите да промените самоличността си, в сейфа ще оставим още няколко паспорта — американски, под различни имена.
— А оръжие?
— Преди да напуснете Египет, ще ми дадете вашето. Ще получите друго, когато пристигнете в Рим. Ще оставим за всеки случай и в сейфа.
— Добре. Като предпазна мярка.
Отец Себастиан изчакваше дали имат да кажат още нещо.
— Не искам да си опитвам късмета трети път. Нека друг човек, не от вашите, остави оръжията и паспортите. А банковата сметка в Цюрих открийте лично вие.
— Дадено. Това изтичане на информация от нашата мрежа изнервя не по-малко и мен.
— Има още нещо, за което не споменахте.
Отец Себастиан разбра.
— Откъде да започнете? От същото място, където вашият предшественик реши да задълбочи търсенето си и…
— Предшественик ли?
— Свещеникът, който се обади на госпожица Хардести в Ню Йорк и я изпрати при вас. Отец Виктор. Споменах, че е бил призован за спешна мисия. Така е. От Създателя си. Бе убит в Рим преди два дни. Ще разберете докъде е стигнал и ще продължите оттам. Трябва да е бил много близо до целта.
В стаята, където бяха прекарали нощта, Дру и Арлийн се преоблякоха в донесените от свещеника дрехи. Дру знаеше, че би изглеждал съвсем естествено както в черен делови костюм, така и в черното расо с бяла якичка, което слагаше в момента. Но се притесняваше за Арлийн. Дали нямаше да буди съмнение с нейното атлетично грациозно тяло, облечена в дрехи на монахиня? Точно обратното. Белият калугерски капишон, който скриваше изрусялата от слънцето коса и подчертаваше зелените й очи, превръщаше земната красота в невинно милосърдие.
— Удивително — каза Дру. — Изглеждаш така, сякаш си намерила призванието си.
— А ти би могъл да минеш за изповедник.
— Е, да се надяваме, че никой няма да ни моли за благословия и съвет.
— Най-доброто пожелание е: „Живей в мир и не прегрешавай.“
— А ние? — запита я Дру. — Онова, което искат от нас да направим. Надявах се, че няма да ми се налага отново да убивам — дали няма да влезем в грях?
Тя го целуна.
— Една последна задача. Ще си помагаме взаимно и ще направим всичко, което е по силите ни.
— Дано това да е достатъчно.
— Ще бъдем свободни.
Те се прегърнаха.
