най-сладката причина да искаме да живеем — гласът му заглъхна. — Ето защо залагаме сигурна смърт срещу по-малко сигурна. Всичко е ясно. Знаем, че ни използват, но трябва да се примирим.
— Тогава на работа.
— За да оцелеем — и той се зачете във фотокопието на някаква вестникарска история.
Рим, Италия, 28 февруари (Асошиейтед прес) — „Властите във Ватикана и полицията в Рим все още не са попаднали на следа пет дни след изчезването на кардинал Крунослав Павелич, влиятелна личност в Курията — административното управление на Римокатолическата църква. Седемдесет и две годишният Павелич е бил видян за последен път от свои близки сътрудници в неделя вечерта след молитва в параклиса на жилището си във Ватикана. В понеделник е трябвало да открие с приветствено слово конференция на католическите епископи по въпроса за политическите отношения на църквата с комунистическите режими в Източна Европа, на която бе отделено широко място в пресата.
Първоначално властите смятаха, че в отвличането на кардинал Павелич са замесени деснотерористични групи в знак на протест срещу предполагаемото омекване на позицията на Ватикана спрямо комунистическите режими, готови да намалят ограниченията върху дейността на църквата. Все още нито една групировка не е поела отговорността за изчезването на Павелич“.
Дру свърши. Извърна се към Арлийн, която се бе надвесила над рамото му и също четеше.
— Какво повече можеш да научиш от някакъв репортаж във вестник, което го няма в изчерпателната документация на отец Виктор? — запита Арлийн.
— Точно сега се опитвам да разбера дали нещо не липсва в онези документи — Дру се задълбочи над фотокопието в ръката си. — Ти каза, че отец Виктор е погледнал отвсякъде — от религиозна, политическа, криминална точка? Но една липсва.
— Липсва ли?
— Може би онази, поради която ни нае отец Себастиан. По-точно
— Терористи — самото произнасяне на думата предизвикваше гнева му. — Историята във вестника споменава за възможността кардинал Павелич да е отвлечен от тях. Видя ли другаде из документите да се разглежда или отхвърля тази вероятност? Дали това не е
Утринното слънце се мъчеше да пробие през гъстия смог. Като избяга от глъчката на уличното движение, Дру влезе в една телефонна кабина близо до Колизея и набра номер, който не бе използвал от осем години. Изпита изнервящото чувство за нещо неприятно, преживяно отдавна.
Отсреща се чу дрезгав глас, непознат на Дру, който каза на италиански:
— Химическо чистене „Форум“.
Дру също отговори на италиански:
— Господин Карели, моля.
— Тук няма такъв.
— Не бихте ли му оставили съобщение?
— Казах ви, тук нямаме Карели. Не съм и чувал за такъв човек — мъжът затвори.
Дру остави слушалката и погледна през стъклото. Арлийн го чакаше отвън.
— От изражението на лицето ти разбирам, че не си успял да се свържеш.
— Очевидно нещата са се променили.
— След осем години. Нищо чудно. Свръзките се сменят доста често, понякога дори всяка седмица.
— Бихме могли бързо да попаднем на следа.
— А кой е Карели?
— Псевдоним на човек, чието истинско име е Гато. Едно време, когато работех за разузнаването, той бе посредник. Понякога го използвахме за прикритие, ако някоя задача се провали. Но най-често купувахме информация от него.
Арлийн разбра за какво става дума. Терористите често действаха на малки групи, независимо една от друга. Тази тактика им осигуряваше тайната на операцията, но от друга страна нямаха собствена мрежа, от която да се снабдяват с оръжие, информация и която да им подсигурява безопасни маршрути. А в крайна сметка убийствата изискваха внимателно планиране. Освен ако не действаха на живот и смърт, терористичните организации имаха нужда от „чисти“ оръжия, които преди това не са били използвани за подобни цели и нямаше да насочат полицията към тях. След операцията тези оръжия биваха разглобявани и унищожавани или изхвърляни на различни отдалечени места, за предпочитане в морето. Но такива „девствени“ оръжия струваха много скъпо. Освен това преди провеждане на операцията жертвите трябваше да бъдат проследявани, да се засече ежедневната им програма и да се определи кога са най-уязвими. Събирането на тази информация бе доста скъпо. А след нападението терористите трябваше да се върнат към ежедневието — да си осигурят алиби, канали за бягство, безопасни жилища — всичко това струваше пари. Една перфектна мисия, което означаваше, че всички ще останат живи, извън подозрение и ще могат отново да участват в подобни операции, излизаше най-малко 150 000 долара. Парите идваха от различни правителства, заинтересовани да създават безредици. Терористите от своя страна плащаха на посредници, понякога наричани брокери, които ги снабдяваха с оръжие, информация, безопасни квартири, без да задават никакви въпроси. Самите посредници не се интересуваха какво правят техните клиенти с услугите, които им предоставяха. Карели, по-точно Гато, бе един от тези посредници.
— Спазваше професионалната етика — каза Дру.
— Искаш да кажеш, че е бил предпазлив.
— Точно така. Информацията, която получавахме от него, никога не злепоставяше клиентите му. Но нямаше нищо против да получи пари в замяна на сведенията, които ни даваше за терористи, които са имали неблагоразумието да не се възползват от услугите му.
— Приятен човек.
— Честно казано, ако се абстрахираш от факта с какво си изкарваше прехраната, наистина беше такъв.
— Ти, разбира се, си го мразел.
— Него и това, от което живееше. Но ако някой би могъл да знае дали кардиналът е отвлечен от терористи, това е само той.
— Може би, преди осем години. Или е променил системата на работа или е напуснал бизнеса — каза Арлийн. — А съществува и трета възможност. Знаел е прекалено много и е станал неудобен за клиентите си. Да имаш работа с Дявола…
— Дяволът ти го връща. Но не мисля, че случаят е такъв. Дяволът сигурно малко е поотложил.
— Но като че ли никога няма да разберем дали е така.
— Имаше и други начини да се свърже човек с него — поклати глава Дру. — Различни телефонни номера, посредници.
Отново се върна в кабината. Следващите му опити също бяха неуспешни. Отговорът неизменно бе един и същ: „Тук нямаме Карели.“ Като хвърли разочарован поглед към Арлийн, Дру набра последния възможен телефонен номер.
Отговори му носов женски глас:
— Санитарен магазин „Понтен“.
— Бихте ли предали нещо на господин Карели? — попита Дру.
Жената мълчеше.
— Карели — повтори Дру. — Бихте ли…
— Не съм чувала това име повече от шест месеца.
— Мина доста време от последния ни разговор — отвърна Дру.
