навън. На входа бе спряло черно рено, там, където започваше изровената отбивка към къщата. Вътре видя трима мъже.
Ерика също отиде в дневната.
— Какво става? — последва я жената.
— Тази кола позната ли ви е?
Жената пристъпи към прозореца.
— Не се показвайте — предупреди я Сол.
Тя се подчини и застана отстрани, както бе направил той.
— Никога не съм я виждала.
Тримата излязоха от колата. Бяха високи, добре сложени, към тридесет и пет годишни. Бяха с обувки с дебели подметки, тъмни панталони и якета с цип. Те като че ли им бяха леко големи.
„През юни?“ — помисли си Сол. — „В такъв топъл ден? Защо са им тези закопчани догоре якета?“
Докато вървяха по алеята, разкопчаха циповете на якетата си.
Сол почувства, че Ерика се доближи до него.
— Можеха да стигнат с колата чак до къщата — каза тя.
— А вместо това блокираха портата. Докато не я мръднат, не можем да изкараме нашата.
Мъжете тръгнаха един след друг по пътеката. Въпреки че лицата им бяха безизразни, погледите им шареха наоколо и оглеждаха фолксвагена, къщата, пасищата от двете страни, гората и далечните върхове. И тримата бяха поставили лявата си ръка върху коланите си. Вече бяха толкова близо, че Сол успя да забележи яркочервения пръстен, който проблясваше на средния пръст на всеки от тях.
— Имате ли оръжие тук? — запита той жената.
Тя пристъпи назад, ужасена от въпроса му. Но гласът й не трепна:
— Разбира се. Тук сме в Швейцария.
Нямаше нужда да обяснява. Въпреки че бе неутрална държава, Швейцария държеше на военната подготовка на населението. Всеки мъж между двадесет и петдесет години бе задължен да премине съответен курс на обучение. А всяко семейство разполагаше с оръжие вкъщи.
— Донесете го. Бързо — нареди Сол. — Проверете дали е заредено. Трябва да изчезваме още сега.
— Но защо?
— Веднага!
Зениците й се разшириха и тя хукна към един шкаф, откъдето извади бойна пушка Sturmgewehr, швейцарско производство. Сол познаваше марката. Бе дълга колкото карабина и можеше да стреля със 7.62 милиметрови патрони по стандарт на НАТО. Имаше сгъваем триножник под патронника и гумена обшивка, която малко заглушаваше силата на гърмежите.
Жената се протегна и взе два пълнителя от рафта над главата си. Ерика ги пое от нея и провери дали всичките двадесет патрона бяха на място. Постави единия в пушката, нагласи я за полуавтоматична стрелба и дръпна предпазителя. Другият пълнител пъхна в колана си.
Жената смаяно мигаше.
— Тези мъже едва ли имат намерение да…
— Нямаме време да обсъждаме това! Бързо, излизаме оттук! — Сол отиде да вземе дневника и снимките от масата в кухнята и ги напъха в картонената им опаковка. С оръжие в ръка Ерика отвори задната врата на кухнята. Сол хвана жената за ръката, избута я пред себе си и излезе последен.
Хукнаха през тревата, минаха покрай хамбара и се заизкачваха по стръмнината към бунгалото на Авидан.
Сол чу, че някой зад тях извика. Продължи да върви бързо и притисна пакета към гърдите си, но с риск да се препъне, се обърна назад. Двама от мъжете се подаваха от левия край на хамбара, а третият се показа отдясно, като сочеше нагоре. Извика на френски: „Ici!“
Всичките извадиха пистолети изпод якетата си.
— Ерика! — извика Сол.
Тя погледна назад, видя тримата да се прицелват и се обърна към тях. В миг коленичи, нагласи пушката и погледна през мерника. Преди онези да успеят да се прицелят, тя дръпна спусъка и започна да стреля. Обхватът на този вид оръжие бе петдесет метра. Тя бе много опитна в стрелбата, но нямаше време да стабилизира ръката си и пушката се разтресе. Одраска рамото на единия, а другите се скриха зад хамбара. Раненият се хвана за ръката и се спусна обратно към прикритието на хамбара. Другите влязоха вътре. Не бе успяла да ги убие, но поне за малко бе отвлякла вниманието им. Стана и хукна след Сол и жената, които вече бяха стигнали върха на склона. Един куршум уцели бунгалото на Авидан и оттам се разхвърчаха трески, точно когато тя се скри зад него.
Сол и жената си отдъхнаха, като я видяха. Ерика отново се показа и стреля по мъжете, които се изкачваха след тях.
Те се проснаха на земята.
— Вие познавате местността — обърна се Сол към жената. — Изведете ни горе в планината.
— Но къде?
— По-бързо. Да тръгваме.
Жената се запровира през храстите. Излязоха на една тясна пътека, която се виеше нагоре през обрасъл с дървета склон. Тя крачеше бързо с мускулестите си крака към върха. Сол и Ерика се мъчеха да я следват, но не бяха свикнали с изкачването. Най-горе пътеката завиваше наляво, след това се спускаше между два големи камъка, които на височина стигаха до гърдите им. Гъстите клони на дърветата скриваха слънцето. Сол усети миризмата на смола, меките борови иглички под краката си, но глухото ехо от разгневени гласове и пукането на сухи клони зад тях изцяло заемаше вниманието му.
Излязоха до едно плитко поточе по-надолу. Сол прегази през него, без да обръща внимание на студените, полепнали за краката му панталони и продължи напред към сенчестата горичка. Чу Ерика също да прецапва през водата.
Тръгнаха по друг, по-стръмен склон, където следата от пътеката почти не се забелязваше. Вървяха зигзагообразно покрай пресъхнали водопади, през храсталаци и камъни. Когато изкачи върха, Сол се обърна да види Ерика и да разбере какво ставаше по-надолу. Мъжете не се виждаха, но по цамбуркането се ориентира, че минаваха потока.
Жената ги изведе на затревено плато. На около стотина метра от него се простираше гъста гора, чийто край не се виждаше. Забързаха напред. Високата трева се омотаваше около краката на Сол. Тръпки го пронизаха, като си представи, че тримата могат да се появят зад тях, докато минаваха откритото плато. Но изстрел не се чу. Той стигна благополучно другия край на сечището и се хвърли на земята зад храстите. Ерика залегна до него и се приготви за стрелба. Жената продължи напред, но спря, когато забеляза, че нейните защитници не я следват и се прикри зад едно дърво. В противовес на ужаса, изписан на лицето й, Сол почти се зарадва. „Успяхме!“ — помисли си той. — „Прекосихме преди да ни забележат! Не успяха да ни засекат на голото плато! А сега е наш ред!“
До него Ерика притаи дъх, отвори триножника на пушката, приготви се за стрелба и остана неподвижна в това положение.
„Още малко!“ — мислеше си Сол. — „Съвсем малко!“ Избърса потта от челото си и съсредоточи вниманието си към другия край на сечището. Всеки момент храстите щяха да се разтворят и мъжете да се покажат.
Минаха пет секунди. Десет. Петнадесет. Тридесет. След около две минути Ерика с тревога се обърна назад. Сол разбра движението й. Явно не си бяха направили добре сметката. Мъжете трябваше да са стигнали вече върха. И да са се показали оттам, откъдето ги очакваха.
Заедно с Ерика отидоха при жената. Тя отвори уста, за да каже нещо, но той й направи знак да мълчи и да продължава през гората. Тя не се възпротиви и моментално забърза през дърветата.
Имаше само една причина онези да не се покажат досега. Приближили са сечището, усетили са капана и са се разделили, като се навлезли в гората около него, опитвайки се да ги изпреварят. Може би бяха успели.
Звукът от изстрел вляво, успоредно на Сол, го накара да забърза нагоре по залесения склон. Куршумът
