блуза, панталони, обувки, чорапи, сутиен, бикини, като ги запрати в един ъгъл и се мушна в чувала при него.
Притисна се колкото може по-плътно, обгърна го с ръце, допря гърдите си, корема, бедрата в неговите. Спалният чувал едва побираше двама души. Въпреки че докосването до премръзналата му кожа все още бе болезнено, чувстваше как нейната топлина изпълва чувала, как преминава в тялото му. Тя пъхна единия си крак между коленете му. Целуваше бузите, шията, раменете му. Дишаше дълбоко, без да спира. Правеше всичко, за да го затопли.
Прегръдката й бе най-пламенната, която бе получавал до този момент. Опитът й да сгрее всяка частица от неговата кожа със своята, да му отдаде цялата си топлина, да разтопи тялото си в неговото, надминаваше всичките му представи за върховно сливане между двама души. Никога не бяха чувствали така всяка фибра на телата си, които се бяха превърнали наистина в едно. Сол не си спомняше колко време тя бе останала така плътно притисната до него, но усети как постепенно топлината на тялото й започва да се прелива в него и да прониква все по-дълбоко. Отначало се затопли стомахът му, след това дробовете и сърцето. А когато по гръбнака му спряха да пролазват тръпки, разбра, че си възвръща възможността сам да генерира топлина.
Започна да диша по-леко. Гръдният му кош поемаше достатъчно въздух. Престана да трепери и се усмихна на Ерика, докосна красивото й лице, но изведнъж то започна да се размазва пред погледа му. Изпадна в безсъзнание.
Когато дойде на себе си, видя, че все още е в спалния чувал, но вече облечен в сухи дрехи. Чувстваше се отпаднал, но учудващо отпочинал. Протегна крака, извади ръце от чувала, разтърка очи и на светлината на лампата погледна към Ерика и жената, които се бяха облегнали на стената и го наблюдаваха. Ерика също бе облечена.
— От колко време съм така?
— Десет сутринта е. Слънцето е изгряло и напича — каза Ерика и отвори вратата.
Той сложи ръка на очите си и се обърна на другата страна. Навън грееше слънце.
— Слънцето е изгряло и напича? — простена той. — Но това не е слънце. Това е лазерен лъч.
— Не се каниш да си проспиш живота, нали?
Той отново изстена, придърпа единия край на спалния чувал над очите си.
— Е, щом това искаш — каза Ерика.
Той надникна от една пролука, като разтвори крайчеца на чувала и видя веселите пламъчета в очите й. Тя притвори вратата. Вътре проникваше само един сноп дневна светлина.
— Знаеш как да приспиш един мъж — каза Сол.
— За мен бе удоволствие.
Сол потръпна, но този път не от студ, а от желание.
— Обичам те.
Швейцарката изпитваше неудобство, като ги гледаше.
— Не сте ли гладен? — покашля се тя. — Направихме една суха супа.
— Умирам от глад.
Сол вече бе достатъчно укрепнал и успя да се нахрани сам.
— А какво стана с онези? — не изтърпя и го попита Ерика.
— Убих ги.
Швейцарката пребледня. Ерика само кимна с глава.
— Имаме още много работа — Сол не се впусна в повече подробности. Измъкна се от спалния чувал, почувства болка в гърба и изчака, докато можеше да пази равновесие и да се крепи на крака.
Ерика събра дрехите на Сол, които още не бяха изсъхнали, подаде му пакета с дневника и снимките и взе пушката. След като провериха дали печката и фенерът бяха изгасени, напуснаха пещерата.
— Ще трябва да оставя нови провизии на мястото на тези, които употребихме — каза жената и затвори вратата.
— Ще си платим — обади се Сол.
— Не. Вече ми платихте достатъчно. Не само с пари. Спасихте ми живота.
— Изобщо нямаше да се налага да ви спасяваме, ако не бяхме идвали в къщата ви. Все още сме ви длъжници.
Слизаха надолу по разтапящите се преспи, а снегът ги заслепяваше. Сол бе разстроен, защото знаеше, че скоро ще минат покрай първия мъж, когото уби.
„Не исках да го правя“ — мислеше си той. — „Но се налагаше.“
— По-добре да изчакате тук.
Той отиде при бора, а Ерика остана назад с жената, за да й прави компания. Сол стигна до надвисналите почти до земята клони и пристъпи неохотно към тях, за да види мъжа, на който бе счупил гръбнака. Със затаен дъх посегна към вкочанения среден пръст на лявата ръка на трупа. Доста трудно извади пръстена от него. Това бе масивен блестящ златен пръстен с голям рубин. Върху него бяха инкрустирани пресичащи се сабя и кръст.
Претърси трупа, но откри само паспорт и портфейл. Паспортът бе френски, на Жан Лапиер, едно нищо незначещо име, вероятно фалшиво. Провери вътрешните страници, на които видя печати за влизане в Австрия и Швейцария. „Маршрут, по който се движим и ние“ — помисли си той. — „Дали тези не са същите, които ме нападнаха в парка във Виена?“ В портфейла намери около хиляда долара в различни европейски валути. Имаше още две кредитни карти и френска шофьорска книжка, на които бе положен същият подпис, като този на паспорта. Бе посочен парижки адрес. Бе добавена и снимка на привлекателна жена и светлооко момиченце, които трябваше да придадат по-личен характер на комплекта експертно подправени документи.
Изгуби още четиридесет минути в търсене на другите тела. Най-после ги намери, взе пръстените им и разгледа портфейлите и паспортите им. Обикновени имена. Единият живееше в Марсилия, другият в Лион. Семейни снимки. Документите изглеждаха съвсем в ред — перфектна работа, както и на първия.
Върна се при Ерика и жената, които бяха седнали на една скала на слънце.
— Въпросът е дали да скрием някъде телата или да ги оставим където са?
— Да ги крием ли? Но защо? — разтревожено попита жената.
— Заради вас самата — отговори Сол. — За да не ви заподозрат и да ви разпитват. При хубаво време, на колко часа път сме от вашата ферма? Един час? Сигурно пещерата, в която се скрихме, е любимо място на излетниците? Някой от тях може да намери телата. Полицията ще ви разпитва. Можете ли да ги убедите, че нямате нищо общо със случилото се?
— Всичко мога, ако се наложи.
— Доказахте това. Но помислете, все пак, над това, което ви казах. Преди да сме си тръгнали оттук, оставяйки тези следи след нас.
— Малко по-нагоре има един стръмен пролом — жената потръпна. — Туристите го избягват. Затрупан е със сняг през по-голямата част от годината. Скрийте ги там.
— Ще се справя сам.
Жената дори не се опита да възрази. Само посочи с глава натам.
Сол погледна Ерика, която веднага се надигна от мястото си. След деветдесет минути и три изнервящи изкачвания до пролома те се върнаха при швейцарката.
— Свършихме — напрегнато изрече Сол.
Жената като че ли изобщо не бе помръдвала. Продължаваше все така втренчено да гледа към пролома. След миг дойде на себе си и каза:
— Със съпруга ми обичахме да идваме тук. Това беше любимото ни място.
Обърнаха се и тръгнаха надолу.
В огряната от слънце ферма кравите измъчено мучаха, бяха неиздоени. Жената изтича при тях. Сол предположи, че нейната загриженост за животните бе само една от причините да побърза да се махне. „Какво преживяхме“ — помисли си той и погледна към заснежените върхове, от които току-що бяха слезли. Заприличаха му на огромни надгробни камъни. Заедно с Ерика се отправиха към фолксвагена, с който бяха
