дошли.
Сол й показа ключовете за кола, които бе взел от един от убитите.
— Ти карай след мен. Аз ще се кача в реното. Ще тръгнем към Цюрих. Мисля, че е достатъчно далеч оттук, за да не може никой да свърже труповете — ако ги открият — с колата. Изчакай ме само две минути. Предполагам, че колата е взета под наем, но не намерих разписката от агенцията. Може да е в жабката. Ще видя какво има в багажника, а после ще запиша регистрационния номер и този на двигателя. Независимо какви мерки са взели, за да скрият следите си, все някой трябва да е заплатил за тази кола. Искам да открия кой.
— Но не можем да ползваме ничии услуги, за да разберем всичко това. Спомни си уговорката.
— Съвсем по силите ни е. И мисля, че знам как да накарам онези от ЦРУ да ни съдействат. Ще ги убедя, че съм им направил услуга. И това ще бъде самата истина. А в същото време и те ще ми помогнат.
— Не виждам как ще стане.
— Ето как — и Сол извади единия пръстен с рубина от джоба си. — Не исках да ти ги показвам пред жената. Щеше да има да се чуди.
— Никога не съм виждала подобно нещо — разглеждаше пръстените Ерика. — Златен обков. Разкошен рубин с инкрустирани сабя и кръст. Приличат на средновековни, нали?
— Повърхността е много гладка. Съвременна изработка.
— Сабя и кръст.
— Религия и насилие. И тримата носеха такива пръстени. Очевидно е символът на групата им. Разпознавателен знак. Може би точно такъв пръстен е свалил от ръката си онзи турист, който пръв е идвал във фермата.
Сол повдигна бляскавия рубин. Той изскочи нагоре, а под него се откри тайник. Вътре Ерика видя една капсула. Жълта на цвят. Приближи я до ноздрите си.
— Цианкалий.
— Или дори нещо по-бързодействащо — каза Сол и затвори капачето. — Предполагам, че ако ги бях оставил живи, тези мъже щяха сами да погълнат отровата, за да не ми дадат възможност да ги разпитвам. Мисля, че имаме работа с някакъв орден, чиито членове са готови на всякакви жертви. Сигурно е много стар и с голям опит. Ние двамата, например, имаме твърде дълъг професионален опит — правят около тридесет години, ако ги съберем. Но досега не сме виждали нито този пръстен, нито символа. Става дума най- вероятно за някакъв род разузнавателна служба, за която никой нищо не знае.
— Как е възможно?
— Не знам как са успели да запазят ордена си в тайна толкова дълго, нито защо сега рискуваха и се разкриха. Но повече от ясно е, че имат своя мрежа. И са много опитни. Мислиш ли, че ако предложа на ЦРУ тази информация, ще мога да се отърва от тях?
— Стига това да е от полза да науча какво е станало с баща ми и да видя сина си отново.
— Нашият син — повиши глас Сол. Мислеше си за окървавения сняг. — Ако бившите ми шефове са доволни от сделката, може да не се наложи да убивам отново.
Необичаен съюз
Цюрих.
Дру често бе намирал убежище тук, когато работеше за разузнаването. Бе един от любимите му градове. Но в тази топла ясна сутрин, в която се разхождаха с Арлийн покрай реката, минаваща през града, той не забелязваше нито кейовете с лодките, нито градините и магазинчетата на отсрещния бряг. Мислите му се връщаха към убитите мъже от охраната на вилата в околностите на Рим и трупа на Гато със следи от мъчения в шезлонга край басейна. Решиха веднага да напуснат Рим и взеха първия самолет за Цюрих.
Отдалечиха се от реката и завиха по една улица с внушителни сгради от двете страни, по която стигнаха до банката „Суис Цюрише“. Сейфът, за който говореше отец Себастиан, се намираше в нея. Дру напипа ключа в джоба на панталоните си и си припомни кода за достъп до сейфа — „Света Богородица“.
Пред входа на банката Арлийн спря, зелените й очи проблеснаха.
— Представи си, че междувременно кодът е бил сменен. Или ключът. А ако отец Себастиан не ни е осигурил допълнителни средства както обеща?
— До този момент спази всичките си обещания. Срещнахме се в парка на Ватикана. Даде ни оръжие, паспорти, пари, както и документацията на отец Виктор във връзка с изчезването на кардинал Павелич. Има нещо, което не е наред, но не мисля, че отец Себастиан е замесен.
— Скоро ще разберем.
Влязоха в банката. Мраморният под, големите колони и високият куполен таван му напомняха за църква. Приглушената глъчка му заприлича на шепота на присъстващите на литургия, които повтарят молитви. Минаха покрай хора от охраната, разни забързани служители, офиси и гишета и стигнаха до една табела, която насочваше клиентите на немски, френски, италиански и английски към сейфовете в приземния етаж. Спуснаха се надолу, все едно, че влизаха в крипта.
— Света Богородица — каза на немски Дру на една жена със строги черти на лицето, застанала пред хранилището, като й показа номерчето, закачено на ключа.
Тя запрелиства списък с номера на сейфове и кодове и погледна Дру с присвити очи.
— Заповядайте, господине.
Потискайки вътрешното си напрежение, Дру я последва в залата. Тя взе ключа от него и заедно с един друг, който извади от джоба си, отвори метален сейф. Издърпа някакво чекмедженце и му го връчи със страхопочитанието на монахиня, която раздава причастие.
След няколко минути двамата с Арлийн останаха сами в една стая. Дру отвори капака и отвътре се показаха два пистолета, два паспорта и плик с пари, както бе обещал отецът.
— Изцяло спази обещанието си — каза Дру. — Не е зле да знае човек, че все пак в Братството е останал някой, на когото можем да имаме доверие.
— Засега — добави Арлийн.
Скриха пистолетите под палтата си. Дру прибра паспортите и парите, извади химикалка и лист и написа с печатни букви:
Задължително трябва да се видим колкото може по-скоро. Оставете указания за мястото и часа. Покаялият се.
После постави бележката в чекмедженцето, затвори капака и отвори вратата на стаята. Подаде го на служителката, която го пое като някакъв свещен предмет. След като заедно го поставиха и заключиха на мястото му, Дру взе своя ключ и заедно с Арлийн напуснаха този храм на търговци на пари. Огледа оживената улица, но не забеляза никой да ги следи. Тръгнаха отново по булеварда край реката.
— Остава да чакаме — каза Дру. — Ще се върнем там още днес следобед, после пак утре сутринта и колкото пъти трябва. Може да стане някакво чудо и изобщо да не се свържат с нас. Но това разследване и без друго не ни засяга. Бяхме принудени да се заемем с него. Дотук свършихме всичко, което ни наредиха. По-нататък отец Себастиан ще има грижата. Ако не се свърже с нас, никой няма да може да ни обвини в нищо. Мога да чакам тук заедно с теб до края на живота си.
— Знаеш, че това е утопия — каза тя.
Дру притеснено кимна.
— Братството никога няма да се откаже така лесно. Докато не свършим онова, за което са ни наели, няма да ни оставят на мира. Мразя всичко, на което съм бил обучаван, но сега трябва да използвам уменията си, за да приключа с тази работа. И да започнем живота си отново. Заедно.
Арлийн хвана ръката му.
— Ние вече сме заедно. А сега на работа.
В четири следобед Дру за втори път този ден отиде в банката. Вместо собствената си бележка намери друга, в далеч по-императивна форма. Указанията бяха точни, ясни, професионални. Отдолу на листа имаше восъчен печат с пресичащи се сабя и кръст.
