поискали обяснение за Мъмбо Джъмбо. Той разказваше, че открил статуята на някаква оказионна разпродажба. Собственикът й твърдял, че била символ на плодородието, който маите или полинезийците, или които и да било там (името на племето постоянно се сменяше), използвали при тайни ритуали. Треньорът казваше, че не повярвал на тези приказки — не и щом цената й била петнайсет долара. Но той търсел някаква джунджурия, нещо, което да повдигне духа на отбора, особено след двата катастрофални сезона. Нещо като талисман. Ако играчите вярвали, че статуята им носи късмет, ако тя им вдъхвала самоувереност, какво лошо? Никой не бил пострадал. Освен това, добавяше той, понякога не я изваждал, за да научи футболистите да разчитат на себе си. В тези случаи отборът е губел наистина, но пък следващия път момчетата играели по-упорито. И в това нямало нищо мистериозно. Просто една въздействаща джунджурия. Важното било, че вършела работа. Оттогава отборът печелел шампионатите. И училищният дух никога не е бил по-висок.
— А какво ще кажете за името на статуята? — питаше един от членовете на настоятелството.
— То дойде по-късно. През третия успешен сезон. Един от играчите си направи шега. Не помня каква беше. Нещо за късмета и всички подобни глупости. Дрън-дрън. Изразът някак й пасна.
Училищното настоятелство го изслуша. То зае позицията на разгневените родители и духовници, изразена в купища писма. Решението му бе окончателно.
За да покаже обаче, че е склонно на компромис, го остави да сложи статуята редом с трофеите, които отборът бе спечелил, в стъклената витрина в главното фоайе на училището.
Останалата част от футболния сезон бе жестока. Губехме всеки мач. Докато седях с Ребека до страничната линия, опитвайки се да подкрепям отбора, се чувствах ужасно заради Джой. Виждеше се колко е депресиран, че не е победител.
„Уест Хай“ спечели шампионата. В понеделник голямата новина бе, че през уикенда някой е разбил витрината със спортните трофеи и е откраднал Мъмбо Джъмбо. Никой не знаеше у кого беше статуята, но всички подозирахме треньор Хейс. Онази пролет той си подаде оставката. Казаха ми, че сега преподавал в северната част на щата Ню Йорк. Често мисля за него.
Успехът на Джой бе достатъчно висок, за да влезе в Йейл. С моите четворки не искам дори да споменавам кой колеж ме прие. Всъщност така и не постъпих в него. През лятото Ребека забременя. По онова време абортите трудно се уреждаха. Във всеки случай не съм сигурен, че изобщо щях да поискам тя да направи аборт. Моята дъщеричка ме кара да се разтапям от любов всеки път, когато я погледна. С Ребека се оженихме на празника на Вси Светии. Родителите ни се отнесоха с разбиране. Нямаше да постигнем нищо без тяхната помощ.
Сега имаме три деца — две момичета и едно момче. Трудно ни е да плащаме наема, храната, облеклото и да им даваме всичко, което ни се иска. И двамата с Ребека работим. Тя е секретарка в нашата гимназия. Аз работя в химическия завод в града.
А Джой? Познавате го като Джоузеф Съмърс — Бързите крака. Той игра като прихващач в отбора на Йейл и бе взет в Националната футболна лига. Виждали сте го да играе в два мача за Суперкупата. Със сигурно сте го виждали и в цял куп реклами на бира. Онази например, където натупва петима рокери, после влиза в бара и иска една бира, е чудесна.
— Каква? — пита барманът. — Като онази, която пиха момчетата ли?
А Джой отвръща:
— Тази е за губещи. Когато казвам, че искам бира, имам предвид най-добрата.
И вие знаете каква марка има предвид. Търговските реклами го вкараха в киното. Миналата седмица го гледах в „Състезание с ревен резултат“ и го харесах. Фабулата беше страхотна. Той играе все по- добре.
Но част от мен…
Ще се опитам да обясня. Преди три години Джой се върна в града да види родителите си. Представете си каква бе изненадата ми, когато ми звънна по телефона. Искам да кажа, че ние не поддържахме връзка. Той ме покани у тях да изпием по една бира — наистина пиеше марката, която рекламираше — и докато бях там, ме заведе в някогашната си стая. Колко много хубави спомени! Джой посочи към поолющената тоалетна масичка. Бях толкова зает да го гледам (По дяволите, в крайна сметка той беше филмова звезда!), че отначало не проумях какво искаше да каже с този жест.
После се вгледах по-внимателно.
И там бе той. В отворения му куфар. Мъмбо Джъмбо. Грозен, глупав и злокобен както винаги. Веднага се почувствах завладян от нещо магично като преди.
Тогава осъзнах истината.
— Не. Нали не искаш да кажеш, че… Ти ли го открадна?
Джой само се ухили.
— Но аз мислех, че е треньор Хейс. Смятах, че…
Той поклати глава.
— Не, аз бях.
Стомахът ми се сви. Не си спомням за какво говорихме след това. Да ви кажа истината, разговорът беше малко скован. Изпих си бирата и се прибрах у дома. А Джой се върна в Холивуд.
Но ето какво мисля. Онази вечер двамата със сина ми гледахме по телевизията „Дейвид Копърфилд“. Никога не гледам такива глупости, но синът ми трябваше да пише домашна за книгата, а не беше я чел, та се опитваше да изхитрува, като гледа филма. И аз му помагах.
Най-накрая, след като Дейвид Копърфилд става богат, а всичките му приятели се оказват губещи, има една част, където показват какво си мисли: „Не е достатъчно да имаш късмет — казва си той. — Или талант. Трябва да притежаваш и характер.“
Може и да е така. Но аз продължавам да си мисля за Мъмбо Джъмбо и как, когато не докоснах статуята, ми счупиха ръката по време на мача. Това беше повратна точка в живота ми. Ако бях останал в отбора и бях запазил високия си успех, щях ли да отида в Йейл като Джой? Щях ли и аз да бъда победител?
На преставам да си мисля и за треньор Хейс и неговото заклинание за победа. Дали тя се дължеше на статуята? Не мога да повярвам в това.
И все пак…
Спомням си Джой — филмовата звезда — да сочи към статуята, която бе откраднал от витрината в главното фоайе на училището. През последната си година. И след това всичко бе продължило да се нарежда все по-добре за него.
После си помислих за себе си. Обичам децата и жена си.
Ала тази вечер се чувствах толкова уморен, като се връщах от работа… Сметките… Синът ми има нужда от скоби на зъбите, а…
Може би Джой е разбрал. Може би Дейвид Копърфилд грешеше.
Може би не бе нужен талант. Нито характер.
Може би единственото, което бе нужно, бе Мъмбо Джъмбо.
Информация за текста
© 1999 Дейвид Морел
© 2001 Иван Атанасов, превод от английски
David Morrell
1999
Издание:
Дейвид Морел. Черна вечер
ИК „Хермес“, 2001
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15883]
Последна редакция: 2010-04-10 11:00:00
