Дейвид Морел
Мъмбо Джъмбо
Наричаха го Мъмбо Джъмбо. Ще ви бъде трудно да повярвате, че са го пазили в тайна през всичките тези години. Но треньорът Хейс ги е карал да се закълнат, че ще мълчат, а те са се страхували от него, затова нямаше дори слухове. И аз не знаех, че съществува, докато не се опитах да вляза във футболния отбор през първата ми година в гимназията.
Обещах си да не скривам нищо. Това с опитването не беше моя идея. Беше на Джой. Като всяко друго момче и аз обичах да играя футбол. Но всеки божи ден да оставам след часовете за тренировка?
— И не забравяй за страданията, Джой. Знаеш за какво говоря, нали? Треньор Хейс кара кандидатите да пробягат два пъти по две мили преди всяка тренировка. Да не говорим за подскоците, кляканията и всичките други работи, дето ги кара да правят. И това е само за разгрявка. Преди да се заемат с грубата игра. Агония, Джой. За това ти говоря. Сигурен ли си, че си наясно в какво искаш да ни забъркаш?
Пиехме кока-кола и похапвахме пържени картофки в „Чикън Нест“ близо до училище. Добрите стари времена. Разбира се, тази закусвалня отдавна не съществува. Преди седем години от общината направиха на нейното място паркинг. Но още си спомням как Джой изсърба шумно през сламката си последните капки кола и ме изгледа накриво през масата.
— Ще влезем в отбора — каза той. — Стига да се справим с пробния изпит.
— О, това не е проблем. Ще се справим и още как.
— Не съм толкова сигурен.
— Я стига. — Лапнах едно картофче, натопено в кетчуп. -–Ние сме истински мъже и освен това сме във форма.
— Глупости, Дани. Теглото ни е над нормата. И изобщо не сме във форма. Тази сутрин трябваше да си глътна корема, за да си закопчая дънките. Както и да е. Казах ти, че ще влезем в отбора, значи ще влезем. Не можем да прекарваме цялото си време, като висим тук или в твоята музикална стая.
— Че какво му е лошото да слушаме музика и…?
— Нищо. Просто не е достатъчно.
Спрях да ям и го погледнах намръщено.
— Какво намекваш?
— Нямаш ли чувството, че сме изолирани?
Поклатих объркано глава. Никога преди не бях чувал Джой да говори така.
— Ние сме аутсайдери — продължи той. — Помисли си за всички странични дейности, с които се занимават другите в училище. Вземи например членовете на ученическия съвет, те участват във всяко мероприятие.
— Този надут пуяк Бил Стедман. Откакто го избраха за председател миналата година, се разхожда наоколо, сякаш притежава проклетото училище.
— Ами пиесите, които поставя драматичният кръжок, а дискусионният клуб, а…?
— Всичко това е пълна боза. Какво ти става? Да не би да си решил да ставаш актьор?
— Не знам какъв искам да стана. — Джой потърка челото си. — Но искам да стана
— Какво?
— Сякаш се радват да бъдат добри в това, което правят. Изглеждат дяволски горди. Човек би казал, че са щастливи да бъдат в отбора.
— Но всичкият този зор…
Очите му блестяха. Изражението им беше отнесено, сякаш гледаха нещо в далечината. После отново станаха нормални. Той ми отправи характерната си лукава усмивка.
— Но за всичко си има отплата. Футболистите се срещат с най-сексапилните момичета от училището. Всичките тези мускули осигуряват доста почитателки на нашите аплодирани лидери.
Ухилих се насреща му.
— Защо не каза по-рано това? Сега вече разбирам. Защо да висиш тук, когато имаш шанса да се срещнеш с Ребека Хендерсън?
Избухнахме в такъв гръмогласен смях, че сервитьорката ни каза да млъкнем или да напуснем. Ето как решихме да се кандидатираме за футболния отбор и как научих за Мъмбо Джъмбо.
Тези дни попрекалих с бирата и се запъхтявам, докато се изкача дори до втората площадка на стълбището, а моят лекар казва, че нивото на холестерола ми е твърде високо. Холестерол. Трябваше да ни видите тогава. Джой ни описа съвсем точно. Бяхме дебели и изнежени. Но скоро всичко това се промени. Разговорът, който току-що ви описах, се състоя една седмица преди началото на учебната година и Джой ме накара да вдигаме тежести и да правим обиколки на пистата още преди треньор Хейс да обяви датите за проба на кандидатите. Когато се появихме на футболното игрище зад гимнастическия салон в онази първа събота на училищния срок и заявихме, че искаме да се присъединим към отбора, Хейс си свали шапката, почеса се по главата и ни запита дали се шегуваме.
— Не, сериозно — каза Джой. — Ние наистина искаме да влезем в отбора.
— Но вие, момчета, знаете правилата ми. Не можете да бъдете в отбора, ако средният ви успех не е много добър.
— Тогава ще учим повече. Ще си повишим оценките.
— Или ще ми загубите времето, да не говорим за това на играчите. Бележниците ви са достатъчно доказателство. Не мога да понасям момчета, които не си изпълняват задълженията.
— Ще опитаме. Обещаваме — настоя Джой. — Моля ви. Много е важно за нас.
— Я се вижте какви сте торби. Въпреки че сте достатъчно високи.
— Един и осемдесет и три — изрече на един дъх Джой. — Дани е дори с половин сантиметър по- висок.
— Но как ще тичате редом с останалите момчета? Вижте Уелш. Той тренира цяло лято.
Погледнах към Уелш, който тичаше, промушвайки се през дупките на два реда автомобилни гуми, наредени на игрището. Правеше го с лекота. На негово място вече щях да стена на път за болницата.
— Ще се откажете още при първите трудности — додаде треньорът. — Защо да се заблуждаваме?
— Единственото, което искаме, е да ни дадете шанс — не се предаваше Джой.
Треньор Хейс потърка уста с голямата си зогоряла, мазолеста ръка.
— Шанс? Добре, ще ви дам такъв. Същия като на останалите момчета. Покажете ми, че можете да се справите с тренировките. Влезте във форма и изкарайте добри оценки. Тогава ще видим.
— Това е всичко, което искаме. Благодарим ви, треньор Хейс.
— Сто процента. Запомнете, няма да приема по-малко. Ако постъпите в отбора и после престанете да се стараете, ще ви се иска никога да не сте молили да влизате в него.
— Сто процента.
— А за теб, Дани? Ти не каза нищо.
Аз кимнах, питайки се какво правя там, по дяволите.
— Да, разбира се, сто процента.
То си беше повече като двеста процента — тормоз. Вдигането на тежести и спринтовете, които правехме с Джой, бяха фасулска работа в сравнение със задачите, които треньорът скоро ни възложи. Дори на момчетата, които бяха поддържали формата си през цялото лято, им беше трудно да се справят с
