тренировките. Двете мили бягане за разгряване едва не ме убиха. А ритмичната гимнастика — направо повърнах, когато се прибрах у дома и ме лъхна миризмата на фалшивия заек, който майка ме бе сготвила.
На следващата сутрин, в неделя, чувствах колената си така омекнали, че куцах, като се измъкнах от леглото. Изпъшках по телефона на Джой:
— Това няма да стане. Казвам ти, днес не мога да дойда на тренировка. Чувствам се като лайно.
— Дани — извика майка ми от кухнята, — внимавай как се изразяваш!
— Да не мислиш, че се чувствам по-добре от теб? — сряза ме Джой. — Цяла нощ съм сънувал, че правя коремни преси. Сега сякаш имам камъни в стомаха си.
— Тогава нека да не ходим.
— Ще отидем. Обещахме. Няма да наруша думата си.
— Но какъв е смисълът? Дори срещата с Ребека Хендерсън не си струва пред агонията, която преживяваме.
— Ребека Хендерсън? Кой го е грижа? Важен е отборът, човече — каза той. — Искам да вляза в него.
— Но аз си мислех…
— Казах го само за да те заинтригувам. Чуй ме, Дани, имаме шанса да принадлежим към нещо специално, да бъдем добри в нещо, по-добри от който и да е друг. Омръзна ми да бъда марда.
Чух как някъде отзад майката на Джой му подвикна да внимава как се изразява.
— Но гърбът ме боли, сякаш…
— Приятели сме отдавна, нали?
— Още от началното училище.
— И всички сме правили заедно, нали? Заедно ходехме на кино, заедно плувахме и…
— Схващам мисълта ти. Но…
— Моля те, нека и това да направим заедно. Не искам да те загубя като приятел, Дани. Не искам да правя това сам.
Заля ме гореща вълна, разбирайки какво се опитваше да ми каже. Беше глупаво наистина, но го обичах като брат.
— Добре — казах. — Щом това означава толкова много за теб.
— Да, наистина означава много.
Когато се появихме този следобед зад гимнастическия салон, треньор Хейс премигна невярващо.
— Чудесата никога не свършват.
— Казахме ви, че сме сериозни — отвърна Джой.
— И всичко ви боли?
— Можете да бъдете сигурен в това.
— Краката ви болят, сякаш ги е прегазил камион?
— Парен валяк.
Хейс се ухили.
— Добре, поне сте честни. Дори и поетите признават, че ги боли. Номерът е да си вършиш работата. Независимо колко е болезнено.
Изпсувах наум.
— Няма да ви разочароваме — каза Джой.
— Ще видим. Дани, ти определено не говориш много. Хайде, всички, да започваме! Двойна обиколка на пистата! След това съм ви приготвил нови упражнения.
Простенах вътрешно.
След първата миля едва не повърнах отново.
Но странно нещо. Предполагам, човек свиква с всичко. В понеделник сутринта се чувствах ужасно. Имам предвид, че бях наистина в окаяно състояние. Нямаше нито едно местенце по тялото ми, което да не ме боли.
Във вторник сутринта бях още по-зле. А за сряда сутринта въобще не искам да си спомням. Отгоре на всичко вече не се отбивахме в „Чикън Нест“, нито слизахме в музикалната ми стая да слушаме плочи. Нямахме време. Чувствах се толкова уморен, че единственото, което ми се правеше, бе да гледам телевизия.
Обаче трябваше да се боря с уроците. Всеки ден след вечеря Джой ми звънеше по телефона, за да се увери, че уча. От всичко най-много ми липсваха колата и пържените картофки, но треньор Хейс ни бе забранил да се докосваме до тях. Можехме да ядем спагети, но не и картофено пюре, телешкото бе добре, ала на следващия ден трябваше да се яде пиле или риба. Майка ми направо се побърка при съставянето на менюто. През целия си живот не бях проумявал смисъла от диетите. Но към събота, след една седмица тренировки, започнах да не се чувствам толкова зле. О, все още ме болеше, разбира се, но болката беше различна. Тя стягаше мускулите ми. Умът ми също бе по-бистър.
На първия изпит получих отлична оценка.
Две седмици по-късно треньор Хейс ни строи след тренировка. Цялата група стояхме пред него, задъхани и потни.
— Фреди — обърна се той към момчето до мен. — Съжалявам, но ти просто нямаш необходимото тегло. Играчите от отбора на „Уест Хай“ ще те размажат на терена. Може би следващата година. Обаче си достатъчно бърз за отбора по лека атлетика. — Хейс премести погледа си. — Пит, ти се справи добре в мелето. Хари, харесва ми начина, по който блокираш противника.
И така нататък. Докато останахме само двамата с Джой.
Треньорът се разкрачи, сложи ръце на хълбоците си и се намръщи.
— Колкото до вас, момчета, никога не съм виждал по-жалка двойка от…
Джой шокирано ахна.
— … но мисля, че ще се справите.
Приятелят ми шумно издиша.
Аз мислено се поздравих.
— Направихме го! — Джой възбудено се изсмя. — Не мога да повярвам, че сме в отбора!
Стояхме на ъгъла, където винаги се разделяхме, преди всеки да поеме към дома си.
Аз се изкисках:
— Това е първото нещо, за което наистина съм се потрудил.
— И успя! Ние сме в отбора!
— Дължа ти го. Нямаше да се справя без теб — казах аз.
— Аз също.
— Но аз щях да се откажа, ако ти не беше…
— Стига. И аз самият на два пъти едва не се отказах — заяви Джой.
Не мислех така. Той го бе желал повече от мен.
— По-добре да си вървя. Майка ми сигурно е приготвила вечерята — казах аз.
— Да, и моята също. Утре ще се срещнем половин час по-рано, за да поучим за изпита по естествени науки.
— Разбира се. — Не добавих това, което си мислех.
Джой го каза вместо мен.
— Сега идва трудната част.
Беше прав. Досега бяхме правили само упражнения и бяхме участвали в слаби мелета. Тепърва ни предстоеше истинската работа.
— Начертал съм схеми на тези комбинации, за да ги запомните. — Треньор Хейс насочи показалката към черната дъска в кабинета по социология след биенето на последния звънец в понеделник. — Скоро ще ви дам още. Трябва да научите повече за психологията на играта, как да измамите другия отбор. Освен това трябва да си изградите колективен дух. Това е не по-малко важно от всичко останало. Искам от вас,
