втурнаха към мен. Едва ли бяха изтекли и пет секунди, но ми се стори дори още по-бързо, като светкавица. Вихрушка от тела се стовари върху мен. Усещах ръцете си мокри от пот върху топката. Хлъзгави. Имах ужасното чувство, че ще я изпусна.
Тогава видях Джой. Беше успял да се добере до свободното пространство. Тичаше отляво към голлинията на Къвингтън, като поглеждаше назад с протегнати ръце, искащ топката. Замахнах и я хвърлих към него — отлично, точно както ме бе учил Хейс, — с плавно и силно движение.
Веднага се извъртях настрани, за да не бъда смазан от стоперите на Къвингтън, без да изпускам от очи топката, която летеше във въздуха като куршум — сърцето ми се бе качило в гърлото, — и изкрещях на Джой.
И в този момент се вцепених. Не мисля, че някога съм чувствал такъв студ. Кръвта сякаш се вледени във вените ми, гърбът ми бе като затрупан със сняг. Защото левият край на игрището близо до голлинията на Къвингтън бе празен. Джой не беше там. Нямаше никой.
Но аз го бях видял. Хвърлих топката към него. Кълна се в Бога, че беше там. Как, по…
Джой беше отдясно, препускайки далеч от играчите на Къвингтън, и внезапно се озова в свободното поле. И до днес не знам как успя да пробяга толкова метри за такова кратко време. Той се втурна стремително към лявата част на игрището, към голлинията.
И топката падна в ръцете му толкова лесно, толкова точно…
Запалянковците предположиха, че сме го планирали — една блестящо изиграна лъжлива тактика. По- късно треньор Хейс каза същото или поне твърдеше, че вярва в това. Когато Джой спринтира през голлинията, държейки триумфално топката, учениците от нашето училище закрещяха толкова високо, че аз по-скоро усетих, отколкото чух виковете им, като звукова стена, която настъпваше към мен и ме притискаше.
Вдигнах ръце и закрещях, за да се освободя от възбудата. Но знаех. Това не беше лъжлив трик. Не беше блестящо изпълнение. Беше си почти огромна грешка. Но нещата се бяха наредили. Сякаш едва ли не… (Видях Джой там. Знам това. Вляво, близо до голлинията. Само че той не беше там.) …сякаш бяхме имали намерение да се случи. Или е било предварително решено да се случи.
Или пък бяхме невероятни късметлии.
Тогава започнах да се треса. Не можех да спра. През следващите десет минути нямах сили да играя. Докато седях на пейката, продължавах да виждам сцената — Джой едновременно на двете места.
Може би се бях надявал толкова силно, че бях видял онова, което съм се молел да видя.
Но въпреки това ми изглеждаше малко призрачно.
Треньорът дойде до пейката, където седях прегърбен.
— Какво има?
Стиснах здраво каската си.
— Предполагам, че просто не съм свикнал…
— С какво?
— С истинската игра. Не е като на тренировките. Никога преди не съм помагал да се отбележи тъчдаун.
— Ще имаш още много възможности.
Усетих присвиване под лъжичката.
Мачът бе пълен с подобни чудеса. Подавания, които не би трябвало да са успешни, но бяха. Невероятен синхрон. Пет минути след като влязох в игра, резултатът бе трийсет и пет на нула за нас. Тогава треньор Хейс мина покрай нашата пейка и прошепна на защитниците:
— Следващия път, когато те се приближат до нашата голлиния, оставете ги да отбележат точка. Оттеглете се, но така, че да не се забележи.
Джой и аз си разменихме смръщени погледи.
— Но… — обади се някой.
— Никакво но. Направете каквото ви казвам — отсече Хейс. — Ще бъде много демобилизиращо за тях, ако не спечелят поне няколко точки. Нека им дадем усещането, че са имали шанс. Това е в духа на доброто спортсменство.
Никой не се осмели да спори с него. Макар че защитниците ни определено изглеждаха смутени.
— И бъдете убедителни — добави треньорът.
Ето защо отборът на Къвингтън отбеляза гол, когато нашите момчета „не можаха“ да спрат тяхната атака.
След мача в гимнастическия салон се състоя танцова забава. Всички идваха при мен, Джой и останалите момчета от отбора, за да ни поздравят и потупат по гърба. Дори Ребека Хендерсън се съгласи да танцува с мен. Но бе дошла с още няколко приятелки и не пожела да я изпратя до дома й.
— Може би следващия път — каза тя.
Вярвате или не, това не ме интересуваше. Всъщност бях толкова зает с мислите си, че забравих да я помоля да излезем в събота вечер. Единственото, което исках, бе да поговоря с Джой. Насаме.
Малко след полунощ тръгнахме да се прибираме. Във въздуха се носеше смътен аромат на есен. Навярно бе дим от нечия камина. В далечината излая куче — единственият звук, освен поскърцването на обувките ни. Мушнах ръце в джобовете на ученическото си сако, в зелено и златисто, и най-накрая изрекох на глас онова, което се въртеше в ума ми:
— Какво ще кажеш за нашата първа комбинация? Когато ти хвърлих топката и ти отбеляза гол.
Джой не отговори веднага. Канех се да повторя въпроса си.
— Да, и какво за нея? — попита той меко.
Разказах му онова, което смятах, че съм видял.
— Треньорът казва, че мислим еднакво. — Джой сви рамене. — Той го нарича предчувствие. Ти просто си предвидил накъде съм се насочил.
— Разбира се. Само че… — Обърнах се към него. — Спечелихме толкова лесно.
— Хей, имам толкова натъртвания по…
— Нямам предвид, че не сме се трудили. Но бяхме такива невероятни късметлии. Всичко пасваше до съвършенство.
— Ето защо треньор Хейс постоянно ни обучаваше. Да играем като отбор. Всички момчета правеха това, на което бяха научени.
— Като по часовник. Да. Всеки — на правилното място и в точния момент.
— Тогава какво те човърка? Мислиш, че си ме видял на едно място, докато аз съм бил на друго? Не си единственият, който смята, че е видял разни работи. Когато започнахме играта, те видях да мяташ топката към онова празно място на игрището, така че излъгах момчетата, които ме покриваха, и тичах като луд натам, където щеше да падне тя. И знаеш ли какво? Като се втурнах нататък, внезапно осъзнах, че ти още не си я хвърлил. Все още се оглеждаше за пролука. Видях какво се каниш да направиш, а не това, което вече бе направил.
Усетих страх.
— Предчувствие. А не провидението. По дяволите, късметът няма нищо общо с това. Треньорът направо ни бе подлудил. Адреналинът ми се беше повишил. Хукнах натам, където смятах, че ще хвърлиш.
Опитах се да си придам вид на убеден.
— Може би се дължи на факта, че не съм свикнал с цялото това въодушевление.
— Да, въодушевление.
Дори и в мрака видях как очите му блестяха.
— Има още много неща за усъвършенстване — каза треньор Хейс по време на съботния анализ на мача. — Пропуснахме възможността за поне две изчиствания. Блокадите ни трябваше да бъдат по-бързи, по-непробиваеми.
Той ме изненада. Бяхме победили с такава голяма разлика, играта ни беше почти перфектна и си мислех, че сме дали най-доброто от себе си.
Тренирахме в неделните следобеди и всеки ден след училище.
— Това, че сме спечелили първия си мач, не означава, че можем да си позволим да се отпуснем.
