Предоверяването води до загуба.
Трябваше да продължим да спазваме налудничавата му диета. Във въображението си мечтаех за планини от кока-кола и пържени картофки с кетчуп. Разбира се, трябваше да поддържаме и високия си успех в училище. В края на седмицата обикаляхме всичките си преподаватели да ги питаме как сме се справили на изпитите.
— Ако занемарите учението си — беше ни предупредил той, — край на играта.
В петък вечерта натоварихме екипировката си в училищния автобус и прекосихме града, за да се срещнем с отбора на „Уест Хай“. Използвахме дамската съблекалня в гимнастическия салон и след като намъкнахме екипите си, Хейс отново ни обсипа с обиди. После сложи едно малко дървено сандъче (беше заключено с голям катинар) на пода в средата на стаята, отвори го и извади от него Мъмбо Джъмбо. Той изглеждаше два пъти по-грозен отпреди — намръщен, с издадени напред огромни устни и с вертикална цепнатина вместо пъп.
Вече знаехме реда и обиколихме два пъти статуята, като поставяхме ръка на главата й. (Все още се чувствах глупаво.) След това излязохме на терена и спечелихме с четирийсет и две на седем. Тези седем точки нямаше да ги има, ако треньор Хейс отново не ни бе накарал да ги оставим да отбележат тъчдаун. И пак се случи онова призрачно нещо. Хейс ме вкара в игра през втората четвъртина на мача. Хванах топката и се огледах за пролука. Съзрях Джой далеч в другия край на игрището, готов да я хване. А в същото време той стоеше на двайсет метра от мястото, където го видях, и се мъчеше да се отскубне от един противников играч.
Зяпнах. Ръцете ми омекнаха. Не можех да дишам. Изведнъж нещо прищрака в мен и следващото, което си спомням, бе, че хвърлих топката.
Джой се втурна от мястото, където се мъчеше да се изплъзне на играча от „Уест Хай“. Той затича към другия Джой, който стоеше в свободното поле. Двамата се сляха в един. И разбира се, той хвана топката.
Нашите фенове пощуряха, от всички страни се посипаха одобрителни възгласи и аплодисменти. Джой премина голлинията и заподскача нагоре-надолу. Дори и от средата на терена, независимо от шума, го чух да крещи от радост. Момчетата от отбора ме потупваха по гърба. Опитах се да изглеждам възбуден колкото тях.
При следващото ми отиване до пейката треньор Хейс каза:
— Чудесен пас.
Гледахме се изучаващо в продължение на няколко секунди. Не мога да кажа дали знаеше колко се бях уплашил на терена и защо.
— Е, Джой бе този, който я хвана — отвърнах аз.
— Точно така. Колективен дух, Дани. Всички сме едно цяло. Въпреки това пасът беше чудесен.
До него, със заключен катинар, стоеше сандъчето.
Този сезон изиграхме осем мача. Понякога сънувах кошмари за тях — двойните образи на Джой или на други играчи, и тези образи винаги се сливаха. Имах чувството, че всичко се случваше два пъти, сякаш можех да видя какво ще стане, преди то да се случи.
Невъзможно!
Но точно така ми се струваше. Една нощ дори изкарах акъла на родителите си, събуждайки се с писъци. Не им казах за какво бе кошмарът. И на Джой не казах. След онзи първи случай, когато се бях опитал да поговоря с него, усетих, че не искаше да ме слуша.
— Ние сме победители. Боже, чувствам се толкова добре — казваше той.
Резултатите винаги бяха неравностойни. Всеки път, когато водехме със значителна преднина, ние оставяхме противниковия отбор да отбележи някоя и друга точка.
Освен един път. В шестия мач, този срещу тима на „Сентръл Хай“. През онази вечер треньор Хейс не ни наруга. Той седеше в ъгъла на съблекалнята и ни наблюдаваше как си намъкваме екипите, а момчетата уплашено се споглеждаха, нервни, тъй като усещаха, че нещо не бе наред.
— Тази вечер е — каза напрегнато един от играчите, участвали и в миналогодишния отбор.
Нищо не разбрах.
Треньорът се изправи.
— Излизайте и дайте най-доброто от себе си!
Джой изглеждаше изненадан.
— А какво става с… — Той се обърна към шкафа в дъното на съблекалнята. — Мъмбо…
— Време е да вървите. — Гласът на Хейс прозвуча сърдито. — Направете каквото ви казах. Те ви очакват.
— Но…
— Какво ти става, Джой? Не искаш ли да играеш тази вечер?
Лицето на приятеля ми почервеня от яд. Долната му челюст се издаде напред. С един последен поглед към шкафа, той изхвърча от съблекалнята.
Предполагам, вече сте познали. Ние не само паднахме онази вечер. Те направо ни разбиха. Дявол да го вземе, не можахме да отбележим нито една точка. А как здравата играхме! След всички тренировки, през които бяхме минали, знаехме какво правим. Но другият отбор играеше по-добре.
Това бе единственият мач, в който не се почувствах омагьосан, в който не видях две изображения на Джой или това, което ще се случи, преди то да е станало.
Празненството след мача бе пълен провал.
Джой не бе на себе си от яд. Докато се прибирахме към къщи, той не преставаше да удря юмруците си един в друг.
— Виновен е треньор Хейс. Той промени установения ред. Бяхме свикнали да ни обижда и ругае, така че да се настървим срещу него и всичко останало. Не бяхме подготвени. Не бяхме достатъчно нахъсени да излезем и да победим.
Опитах се да го успокоя:
— Хей, имаме само една загуба. Все още сме водещият отбор в лигата.
Джой се извърна толкова рязко, че ме стресна.
— Той дори не извади онази тъпа статуя! Искаше да изглеждаме като глупаци на терена! Искаше да загубим!
— Не мога да повярвам в това.
— Може би ти харесва да бъдеш губещ! Но на мен — не!
Джой забърза пред мен. Когато стигнах до ъгъла, където винаги говорехме малко, преди да се разделим, той вече крачеше по неговата улица.
— Джой! — Не бях сигурен какво исках да му кажа. Нямаше значение. Той и без това не ми отговори.
А може би се досещате и за останалото. При следващия мач всичко се върна към нормалния си ход. Или по-скоро ненормалния — зависи как гледате на това. Треньор Хейс ни наруга преди мача. После постави Мъмбо Джъмбо по средата на съблекалнята.
— Защо не го направихте миналия път? — попита Джой. — Щяхме да спечелим.
— Така ли мислиш? — Хейс го изгледа накриво. — Можехте да спечелите. А може би не.
— Знаете, че щяхме да спечелим! Вие искахте да…
— Джой, струва ми се, че виждащ нещата наопаки. Очаква се да си ядосан на противниковия отбор, а не на мен. Аз съм на ваша страна, не го забравяй.
— Но миналия път не бяхте.
Тогава треньорът стана ужасно сериозен, очите му засвяткаха гневно.
— Ще забравя, че си го казал. Чуй ме добре, ще го обясня още само веднъж. Миналия път наруших реда нарочно. Няма значение какви трикове използвам в съблекалнята, за да ви подготвя за мача. Важното е как играете. А последния път вие, момчета, не дадохте най-доброто от себе си. Вината, че не спечелихте, е ваша, а не моя. Разбрахте ли?
Джой го гледаше кръвнишки.
