за книги, разположена зад купчина кашони в единия ъгъл на стаята.
— Имаш ли нещо против да погледна?
Албърт разпери ръце.
— Хей, бъди мой гост. Какво ще търсиш в тях?
Очаквах, че ще ми зададе този въпрос.
— С няколко момчета от футболния отбор си мислехме за един мач с бивши играчи. Нещо като шоу. Нали знаеш. Старите момчета срещу новите.
— Така ли? — Очите на Албърт светнаха. Той посегна за молива си.
— Почакай за минутка. Ние все още го обсъждаме, Сензационен. Ако публикуваш това във вестника, ще изглеждаш глупаво. Дори може да провалиш шансовете ни да убедим тези момчета.
— Добре — кимна той. — Да сключим сделка. Ти ще прегледаш старите издания, но ако планът ви за мача стигне до добър край, ще ме уведомиш, за да мога пръв да пусна новината.
— Каквото кажеш.
И така аз отидох в ъгъла и започнах да се ровя във вестниците. Те миришеха на мухъл. Едва не се разкихах.
Издания от петнайсет години. Колко седмици от учебната година бяха това? Четирийсет? Много броеве. Но преглеждането им не бе толкова трудно, колкото си мислите. Разбирате ли, единствените броеве, които търсех, бяха тези от футболния сезон. И то броевете, откакто треньор Хейс бе постъпил в училището преди единайсет години. Отне ми по-малко от половин час. И ето какво научих.
Първите два сезона след постъпването на Хейс бяха ужасни. Дори нещо по-лошо. Катастрофални. Отборът нямаше нито един спечелен мач. Пълна нула.
Но след това? Победител сезон след сезон.
И схемата винаги бе една и съща: мачовете, които печелехме, бяха с огромен брой точки за нас, но противниковият отбор винаги бе успявал да отбележи някой гол. Второ, всеки сезон губехме по един мач — първия, седмия или третия — тук нямаше установена закономерност. И отборите, които ни биеха, бяха различни. Но резултатът винаги бе нулев за нас.
Защото не бе изнасял Мъмбо Джъмбо?
Знам, че звучи налудничаво. Сигурно си мислите, че вярвам в хороскопи, гадателства и други подобни щуротии. Но се кълна, че онова нещо ме караше да си задавам въпроси, а освен това не забравяйте — вие не сте били на терена и не сте видели онези призрачни двойни образи. На мое място и вие щяхте да започнете да си задавате въпроси.
Междувременно Албърт дойде до мен, надвеси се над рамото ми и се вторачи във вестника, който преглеждах в момента.
— Какво има, Сензационен?
— Просто любопитство.
— Аха.
— Виждам, че четеш за мача, който отборът загуби преди три години.
— Аз не съм играл тогава.
— Знам. Но аз бях начинаещ репортер във вестника. Бях там онази вечер. Спомням си, че си мислех колко нереален изглеждаше мачът.
— Така ли?
— Ами след всичките перфектни мачове и после — пълна загуба.
— Е, никой не играе добре всеки път. Хей, благодаря ти, Сензационен. Ще направя всичко за теб. Само…
— Уведоми ме за сборния мач.
— Вярвай ми, ти ще бъдеш първият, който ще научи.
И ето как започнаха нещата — от няколко погрешни хода на едно от новите момчета в отбора, което се казваше Прайс. Та той все не успяваше да повиши успеха си. Може би бе просто глупав. Или поне скоро започна да върши глупости.
Треньор Хейс продължаваше да държи на заплахата си. Няма успех, няма игра. Така че Прайс бе изхвърлен от отбора.
Обаче неговият баща се оказа много докачлив човек, което е било повод за шеги, докато е бил в гимназията, и когато Прайс започна да хленчи, той пощуря от тази, както се изрази, обида над детето му.
— Не ме интересуват оценките му. Да не мислите, че искам да се сдобие с язва, докато се опитва да стане много умен? Футболът бе добър за мен. Той изгради характера ми и знам, че ще се отрази добре и на момчето ми.
Не бе голям проблем. Просто един упорит баща, който се застъпваше за своя син. Но треньор Хейс не отстъпи и Прайс наруши правилото.
Сигурно си спомняте, че сте чели по онова време за това, разбира се, не в гимназиалния вестник. Говоря за местния „Куриър“. Най-големият вестник в щата. „БАЩА НА ФУТБОЛИСТ ОТ ГИМНАЗИАЛНИЯ ОТБОР ОБВИНЯВА ТРЕНЬОРА В КУЛТ КЪМ ДЯВОЛА.“
Е, добре, както се досещате, след това вече нямаше спиране. Градският съвет искаше да знае какво става. Ръководството на училището поиска обяснение. Директорът получи няколко яростни обаждания по телефона.
Баща ми остави „Куриър“ и ме погледна смръщено.
— Вярна ли е тази история за статуята? Мъмбо Джъмбо?
— Не е така, както казва Прайс. Тя е само един талисман.
— Но я докосвате, преди да излезете да играете, нали?
— Хей, в това няма нищо лошо! Просто за късмет.
Баща ми се намръщи още повече.
Другите момчета от отбора имаха същите сблъсъци с родителите си. Джой ми каза, че баща му бил разтревожен до такава степен, та настоявал да напусне отбора.
— Ще го направиш ли? — попитах го директно.
— Шегуваш ли се? Господи, не. Отборът означава толкова много за мен.
„Или поне победите“ — помислих си аз.
Седмицата изтече. Настъпи петъчната вечер. Следващият мач. Един тип от „Първа помощ“ влезе възбудено в съблекалнята:
— Всички места са заети! Рекордна публика!
Естествено, с цялата тази гласност. Всички искаха да видят отбора с ву-ду статуята.
Отначало си помислих, че Хейс ще я остави в шкафа. Заради полемиката. Но щом започна да ни ругае и обижда, разбрах, че няма намерение да наруши установената практика. Като се връщам мислено към онази нощ, чудя се дали той не си бе дал сметка, че няма да има още много възможности да я изважда. Явно бе решил да се възползва от всяка една.
Така че треньорът отиде де шкафа. Затаих дъх, докато го отключваше. Публикацията във вестника ме бе смутила. Всичките приказки за култа към дявола определено ме бяха изнервили по отношение на двойните образи, които бях виждал.
Наблюдавах го как отваря вратата.
От гърлото му се изтръгна странен звук и когато отстъпи встрани, разбрах защо.
— Кккъде е тя? — изпелтечи Джой.
Няколко играчи ахнаха.
— Къде е Мъмбо Джъмбо? — Шпайковете на Джой изскърцаха по циментовия под, когато се втурна към празния шкаф. — Какво се е случило с…?
Треньор Хейс изглеждаше като зашеметен. Внезапно шията му се изду.
— Харкорт. — Устните му се извиха презрително. От устата му името на директора прозвуча като проклятие. — Училищното нстоятелство сигурно му е казало…
— Но шкафът беше заключен — обади се някой.
— Разсилният може да го е отворил по негово нареждане. — Треньор Хейс тръгна ядно към вратата. Но
