— Освен това за вас е добре да загубите поне веднъж.
— Глупости!
— Не си играй с търпението ми. За вас е полезно да загубите, защото това ще ви накара следващия път да играете по-добре. То ще засили жаждата ви за победа. Ще ви накара да оцените колко сладко е да бъдеш победител. Не казвай нито дума повече! Повярвай ми, ако искаш да играеш тази вечер, по-добре си мълчи.
Обиколихме Мъмбо Джъмбо, докоснахме го и започнахме мача. Разбира се, отново видях онези неща. И естествено спечелихме, като накрая оставихме другия отбор да отбележи гол.
След седмица бе последният ни мач. И след като пипнахме по главата Мъмбо Джъмбо, спечелихме и него. Това бе деветият печеливш сезон за „Сити Хай“. Още една блестяща купа бе поставена в стъклената витрина в главното фоайе, близо до кабинета на директора.
Много неща се случиха. Родителите ми не можаха да се съвземат от удивление, когато завърших с отличен успех. Повишиха издръжката ми. Даваха ми по-често да карам колата. Двамата с Ребека Хендерсън станахме гаджета.
Но с Джой продължихме да се отчуждаваме. Той беше обладан от мисълта да бъде звезда, през цялото време да бъде център на внимание. Така че, когато футболният сезон приключи, не можеше да свикне да се отнасят с него както с всички останали. Тогава опита да се запише в баскетболния отбор, чийто треньор бе учителят ни по естествени науки, но не можа да покрие изискванията.
— Е, и какво? — заяви той, но му личеше колко е разочарован. — Те повечето време губят, отколкото печелят. Кой иска да бъде губещ?
Джой ненавиждаше факта, че всички се тълпяха около новия председател на ученическия съвет. Най- накрая реши да се пробва в драматичния кръжок. „Това означава — помислих си аз — да бъдеш на сцената и всички да те гледат.“ И успя. Не му дадоха главната роля в пиесата, която винаги поставяха през декември, но получи сносна роля. Трябваше да говори с немски акцент и да играе доктор-маниак, наречен Айнщайн, в криминалната комедия „Арсеник и стара дантела“. Заведох Ребека да я видим и трябва да кажа, че Джой се справи чудесно, не отлично, но доста добре. Имам предвид, че успя да ме разсмее с шегите си и се надявах, че сега бе удовлетворен, макар да чух по-късно, че по време на репетициите постоянно е мърморел, че не излиза достатъчно на сцената и че иска още реплики.
Ще пропусна някои подробности, за да стигна до следващата година — последната ни в „Сити Хай“. Високият ни успех бе дал възможност на Джой и мен да се запишем в трети курс. През цялото лято бяхме поддържали формата си. Двамата с Ребека прекарвахме още повече време заедно. Може би тя бе причината да вляза отново във футболния отбор, макар че мразех перспективата да виждам онази грозна статуя, да не говорим за призрачните двойници на съотборниците ми по терена. Но знаех, че нямаше да бъдем заедно, ако не бях футболист, а не исках нещата между нас да се променят, така че опитах отново и влязох в отбора.
Джой също и причините му бяха очевидни — да получава внимание като звезда.
Треньор Хейс процедираше по същия начин. Всеки ден след тренировка се тътрех сам към къщи. Чух същите речи за оценките и за диетата. Изслушах ругатните му преди започване на мача (но той вече не ме подлудяваше) и го гледах как извади Мъмбо Джъмбо. „Нашият талисман“ — поясни той, заклевайки ни да пазим тайната, редът бе същият (но от онзи седнал кафяв грозник все още ме побиваха тръпки). На терена пак видях двойни образи и усетих студени мравки по гърба си. Ако не беше Ребека, която викаше за мен на страничната линия, щях…
Но не го направих и заради това понякога си мисля, че може би по някакъв начин съм станал причина за онова, което се случи.
Спечелихме естествено. В действителност ни се видя много лесно. Навярно затова преди следващия мач Хейс не ни наруга и не ни показа Мъмбо Джъмбо.
Щом забелязах, че промени установения ред, веднага си казах „Тази вечер е.“ и едва тогава осъзнах, че бях чул същите думи миналата година от устата на едно момче, участвало в по-предишния отбор. То вече се бе дипломирало и изведнъж си дадох сметка, че на другата година, след моето дипламиране, някое друго момче щеше да повтори казаното от мен. И се запитах колко ли момчета го бяха изричали преди мен.
— Не! — извика ядосано Джой.
— Още една дума и отиваш на пейката! — изкрещя му Хейс.
Джой млъкна. Но като напускахме съблекалнята, го чух да мърмори: „Да бъде проклет. Ще му покажа аз. Нямаме нужда от тази смразяваща статуя. Все пак ще победим.“
Но не го направихме. И аз не видях двойни образи. А Джой почти полудя от ярост. Той не дойде на танцовата забава след мача и не каза нито дума на съботното му обсъждане, нито на тренировката в неделя. Единственото, което правеше, бе да гледа кръвнишки треньор Хейс.
А аз? Как допринесох за всички неприятности? Просто бях любопитен. Започнах да мисля за системата.
И отново за нея.
А какво прави човек, когато го измъчва любопитство? Аз например отидох до редакцията на училищния вестник. Във вашето училище сигурно е имало точно като нашия. Репортери бяха същите ученици, които подготвяха Годишната книга1 и членуваха в кръжока по белетристика. Имаше клюкарска страница, страница за сериозни новини, хумористична страница. Много съобщения. Доклад от ученическия съвет.
И разбира се, спортна страница.
Всичко това — напечатано на восъчна хартия и размножено на циклостил. Шест страници, отпечатани на оранжева хартия и подшити с телчета. „Сити Хай Егзаминър“. Оригинално, нали? Той излизаше всеки понеделник сутрин. Мисля, че училищното ръководство отделяше средства за него най-вече заради седмичния „Доклад на директора“. Заради училищния дух и други подобни.
Във всеки случай аз реших да направя някои справки, така че отидох в редакцията на вестника, която бе и редакция на Годишната книга. Претъпкана с мебели стая на третия етаж, разположена между кабинета по машинопис и стаичката на разсилния. Вътре се носеше сладникава миризма, от която направо ти се гадеше, като онази на бялата леплива течност, с която заличаваш машинописните си грешки. Редакторът бе момче на име Албърт Уеб и според мен бе гледал твърде много филми за журналисти. Той непрекъснато говореше за сензационните новини от ученическия съвет или от драматичния кръжок, които ще отпечата. Всички го наричахме Сензационния и Албърт го примеше като комплимент, а не като подигравка.
Той седеше зад едно бюро, от време на време наместваше с пръст очилата на носа си и гледаше ту към някакъв ръкопис, ту към парафиновия лист, който печаташе. Зад ухото му бе затъкнат химикал, а на брадата си имаше пъпка. Когато влязох, се обърна.
— Как вървят нещата, Сензационен?
— Току-що научих номинациите за кралицата на абитуриентския бал.
— Никой не трябва да знае това до събранието през следващата седмица.
— Не се шегувай — ухили си той. — Може би ще ти е интересно да узнаеш, че Ребека Хендерсън е една от тях.
— Боже, боже! — ухилих му се и аз. — Някой има добър вкус. Хей, слушай, имаш ли стари издания на вестника?
— Всичките, на които съм бил редактор. Плюс една камара от двамата редактори преди мен.
— От коя година започват?
— Отпреди петнайсет години — гордо отвърна Албърт.
— Супер! И къде ги държиш?
— В моргата.
— Какво?
— Така наричат във вестниците архива за стари издания. Ей там е. — Той посочи към паянтова лавица
