Мъмбо Джъмбо

изведнъж спря, сякаш бе осъзнал нещо. — Предстои ни мач. Мога да отложа търсенето за известно време. — И като се обърна, се втренчи в нас. — Излезте и им покажете на какво сте способни. Ще намеря статуята. Можете да бъдете сигурни в това.

И така ние излязохме на терена, и може би защото бяхме омагьосани, противниковият отбор ни размаза. Не можехме да направим нищо както трябва. Пропускахме топки, блокади, дузпи. Сигурно бе най- лошият мач, изигран някога от отбора на „Сити Хай“. Запалянковците започнаха да ни освиркват. Някакъв мъж изкрещя:

— Култ към дявола, глупости! Тези момчета нямат нужда от ву-ду статуя! На тях им трябва чудо!

Колкото повече грешахме, толкова повече губехме доверие в себе си и толкова по-лоши грешки правехме. Видях Ребека да бърше сълзите си и се почувствах така унизен, че нямах търпение мачът да свърши и да се скрия в съблекалнята.

Треньор Хейс припкаше около игрището, говореше с директора и с всеки, когото подозираше, като ядосано жестикулираше. Събеседниците му клатеха отрицателно глави. В края на мача той още не бе намерил статуята.

Седяхме в съблекалнята, ожесточени и мълчаливи, когато някой почука на вратата.

Аз бях най-близо.

— Отвори! — нареди ми Хейс.

Така и направих.

И се втренчих в Мъмбо Джъмбо, който стоеше на пода. В коридора нямаше никой.

Наистина до нас достигнаха слухове, които никога не можахме да докажем, че противниковият отбор я е взел. Дори чухме, че открадването на статуята е било идея на техния треньор, един вид номер, който бе погодил на стария си приятел Хейс.

Сензационния публикува тази история в понеделничния брой на училищния вестник. Не ме питайте как я бе узнал. Сигурно беше много по-добър репортер, отколкото си мислехме. Дори имаше рисунка на статуята — толкова точна, че явно онзи, който я бе откраднал, му я бе показал. А може би Сензационния и крадецът бяха един и същи човек.

Чувствах се донякъде отговорен за статията, която написа. Навярно бях събудил любопитството му, когато ходих при него, за да прегледам старите броеве на вестника. Може би той бе проверил и бе открил, че го бях хързулнал за мача с ветераните. Каквато и да бе причината, явно бе прочел същите броеве, които бях чел и аз, защото бе установил същата закономерност като мен. Два губещи сезона, после непрекъснат низ от победи. Мъмбо Джъмбо? Той не бе свързал директно статуята с успехите на отбора, но си личеше, че се опитваше да вдигне тиража. Във всеки печеливш сезон ние сме губили само по един мач, и то с нулев резултат за нас. Докато в спечелените мачове винаги сме имали голяма преднина, но пък противниковият отбор е успявал да отбележи някоя и друга точка. Съвпадение? – питаше Сензационния. — Или има по-добро обяснение? Като доказателство се бе позовал на интервюто си с Прайс. Не си бе направил труда да отбележи, че нямаше свидетел на това, което се бе случвало в съблекалнята през годините, когато Прайс не е бил в отбора. Целият му материал бе написан така, че предположенията да изглеждат като факти. После се спираше на мача в петък вечер и подчертаваше, че за първи път, откакто Хейс е започнал да показва Мъмбо Джъмбо, ние сме загубили два мача в един сезон. Може би защото същата вечер някой е откраднал статуята? Сензационния повтаряше слуха, че противниковият отбор е отговорен за кражбата. Може би никога няма да узнаем истината — казваше той. Но веднага бързаше да опише малките като от топлийка дупчици по тялото на Мъмбо Джъмбо_, една от които — в сърцето на статуята._ Няколко параграфа по-нататък завършваше статията си, като изказваше съжаление за кончината на противниковия треньор, който бе починал от сърдечен удар на път за вкъщи след мача.

Искаше ми се да хвана Сензационния и да удуша това малко лайно. В столовата всички говореха само за това колко ужасно би било, ако статуята наистина е причинила смъртта на треньора, като някой е забил игла в гърдите на Мъмбо Джъмбо.

Не знаех дали и на Хейс му се искаше да удуши Сензационния, но той със сигурност искаше да го изключат. Скоро всички деца в училището чуха за спора на треньор Хейс в кабинета на директора — крясъците му кънтяха из целия коридор: „Безотговорен! Клеветник!“ Сензационния бе достатъчно умен да си остане болен вкъщи през цялата седмица.

Впрочем до следващия петъчен мач Сензационния бе най-малкия ни проблем. Църквите в града подеха кампания срещу Мъмбо Джъмбо. Прочетох в местния вестник, че училището е получило поне дузина писма от местни пастори, свещеници и равини. Едно от тях бе цитирано: „… суеверие… нездравословна атмосфера… сатанизъм… непродуктивно обучение“. Родителите ми бяха така разтревожени, че не искаха да играя в мача онази вечер. Заявих им, че не мога да розочаровам другите момчета, а що се отнася до образованието ми, какво ще кажат за петиците и шестиците, които носех вкъщи. Отборът по-скоро ми бе оказал добро влияние.

Суеверните глупости обаче започнаха да обхващат и мен, навярно защото още се чувствах притеснен от свръхестествените неща, които виждах на футболния терен, неща, които сякаш се случваха, преди реално да се случат. Възможно ли бе статуята наистина…? Или Джой бе прав и аз просто бях завладяван от бързината и възбудата на играта?

„Стига толкова!“ — смъмрих се сам. — Мъмбо Джъмбо2. Името го описва напълно. Абсолютни безсмислици. Нямаше начин, разбира се, да знам, че това щеше да бъде последния път, когато на треньор Хейс му бе писано да извади статуята. Ала знаех едно — прилошаваше ми от допира на това зловещо нещо и ако се нуждаех от него, за да бъда добър футболист, тогава не исках да играя.

И така, след като нахлузихме екипите си в съблекалнята и Хейс ни наруга порядъчно, а после извади статуята, аз не я докоснах, както направиха другите момчета, преди да излезем на терена.

Дясната ръка още ме боли, когато температурата падне под нулата. Носих гипс почти три месеца. Бях на игрището не повече от трийсет секунди — моето първо влизане в игра. Докопах топката и замахнах да я хвърля, но не можах да открия пролука. Така и не видях четирите момчета, които връхлетяха едновременно, стовариха се върху мен, изкарвайки ми въздуха, и ме повалиха на земята, а ръката ми остана да стърчи, извита назад под тежестта им. Но не и преди да чуя изпукването. В събота сутринта Джой дойде да ме посети в болницата. Каза ми, че е отбелязал три тъчдауна. Разкъсван от болка, направих опит да се покажа въодушевен колкото него.

— Спечелихме ли?

— Папата живее ли в Италия? — Усмивката му помръкна. — Относно ръката ти…

— Знам.

Той каза, че наистина съжалява. Благодарих му.

Не го свърташе на едно място.

— Колко ще те държат тук?

— До утре следобед.

— Хубаво, слушай, ще дойда да те видя у вас.

Кимнах. Чувствах се сънлив от обезболяващите, които ми бе дала сестрата. Влезе Ребека и Джой си тръгна.

След този случай се отчуждихме още повече. Той си имаше отбора, а аз — счупената ръка. Като приключи футболният сезон, Джой получи голяма роля в криминалната драма „Десет малки индианци“, която постави драматичният кръжок. Всички казваха, че я е изиграл чудесно. Трябва да призная, че беше така.

А аз? Предполагам, че просто оставих нещата на самотек. Не можех да си водя записки или да пиша домашните си с гипс на дясната ръка. Ребека ми помагаше колкото можеше, но и тя трябваше да си подготвя домашните. Започнах отново да получавам тройки и четворки. Възвърнах си и навика да ходя в „Чикън Нест“, този път с Ребека вместо с Джой. От кока-колата и пържените картофки човек наистина може да надебелее, особено ако не тренира.

В градския вестник поместиха статия за срещата на треньор Хейс с училищното настоятелство. Бяха му