момчета, да излизате, да ходите на кино, да обядвате заедно. Искам да се опознаете дотолкова, че да можете да предугаждате какво ще направят Джой или Пит, или Дани на терена. Да изпреварвате дори мисълта на всеки един от вас. Това е тайната.
Но треньор Хейс имаше и друга тайна. Научих я чак при първия ни мач, който се състоя две седмици по-късно. Междувременно натоварването нарастваше. Тренировките ставаха по-дълги и по-тежки. Разигравахме отделните ситуации, докато рамото ме заболя толкова силно, та ми се струваше, че ръката ми ще се откъсне, когато хвърлях топката.
Точно така. Хвърляне на топката. Предполагам, че Хейс бе по-дълбоко впечатлен от нас, отколкото го показваше. След като бе пробвал различни момчета в различни позиции, той ме избра да играя най-преден защитник, а Джой за поста прихващач.
— Вие двамата мислите еднакво. Да видим дали можете да го използвате в играта.
Естествено бях горд. Но имаше още степени за завоюване и още повече схеми за запомняне. Нямах време да мисля за Ребека Хендерсън. „От значение са само училището, отборът и победата“ — заяви ни треньор Хейс.
В шест и трийсет в петък вечерта ние влязохме в съблекалнята и нахлузихме екипите. Вече се чувствах разтреперан. Другите момчета едва отронваха по някоя дума. Лицата им бяха пребледнели. Хейс никак не ни помогна, като започна да се оплаква колко добър бил другият отбор.
— Момчетата от гимназията в Къвингтън ще ни разбият. Вие още не сте готови. Изглеждате като банда губещи. Осем победни сезона, а сега съм принуден да бъда бавачка на куп мамини синчета. Не мога да понеса срама да се покажа навън с вас. Лигльовци.
И той продължи в този дух, като злобно ни обиждаше и ругаеше, докато ни подлуди дотам, че ми се искаше да му изкрещя да си затвори шибаната уста. Знаех какво прави — използваше психологическа обработка, за да ни нахъси да излеем гнева си върху противниковия отбор, но всички ние толкова го уважавахме и така искахме да ни харесва, а като го слушах как ни унижава, си помислих, че сме били пълни глупаци. „Копеле такова!“ — наругах го наум.
Джой гледаше ту мен, ту треньор Хейс със страдалческо изражение на лицето.
Изведнъж обидите секнаха. Треньорът ни изгледа и кимна.
— Добре! — И се отправи към дървения шкаф в дъното на съблекалнята.
Той винаги стоеше заключен. Често се бях чудил какво ли има в него. Сега Хейс мушна ключа в ключалката и когато го завъртя, зад гърба си чух момчето, което бе играло и в миналогодишния отбор, да прошепва: „Мъмбо Джъмбо“.
Застаналият до мен Джой се изпъна. Играчите от предишния отбор се разшаваха, още някой прошепна: „Мъмбо Джъмбо“.
Треньор Хейс отвори вратата на шкафа. Не можех да видя какво има вътре, защото той стоеше пред него с гръб към нас.
После Хейс бавно отстъпи встрани.
Няколко момчета си поеха шумно дъх.
Взирах се в статуята. Не беше голяма, най-много трийсетина сантиметра на височина и около десет на ширина. Бледокафява, като цвета на картонена кутия. Беше издялана от някакъв камък, но не лъскав и гладък, а матов и грапав на вид, сякаш образуван от плътно прилепнали песъчинки. Тук-там по повърхността имаше малки дупчици.
Статуята беше на мъж — деформиран и зловещ. Имаше кръгла плешива глава и огромни, издадени напред устни. Коремът му бе толкова издут, че изглеждаше като на бременна жена. Той седеше с кръстосани крака, ръцете му лежаха на скута и скриваха мъжествеността му. Пъпът представляваше вертикална цепнатина. Напомняше ми за снимките на китайски идоли, които бях виждал в списанията. Но ми напомняше и за чудноватите статуи от Истърн Айлънд (бяхме учили за тях в часовете по история), и за грозните статуи от Мексико. Нали знаете — ацтеките, маите и всичко останало.
Момчетата, играли в миналогодишния отбор, не бяха изненадани, но със сигурност изглеждаха като омагьосани. Останалите не знаехме какво става.
— Момчета, най-добре ще е да обясня. Трябва да го направя заради новите членове на отбора. Това е… Не знам как бихте го нарекли. Нашият талисман, предполагам. Или по-добре добрият дух на отбора.
— Мъмбо Джъмбо — прошепна едно момче отзад.
— От няколко години насам извършаваме малък ритуал преди всеки мач. — Треньор Хейс издърпа една маса в средата на съблекалнята. Краката й изскърцаха по циментовия под. — Точно преди да излезем на терена, аз поставям статуята на тази маса. Обикаляме я два пъти. Всеки от нас докосва с дясната си ръка главата на статуята. След това излизаме, сритваме задниците на противниковите играчи и побеждаваме.
„Каква е пък тази глупост сега?“ — помислих си аз.
Треньорът сякаш прочете мислите ми.
— О, разбира се, знам, че е глупаво. Детинско. — Той се усмихна смутено. — Но съм карал отбора да го прави толкова често и сме печелили толкова много сезони, че се страхувам да спра. Забележете, нито за секунда не съм си помислял, че докосването на главата на Мъмбо Джъмбо ще ни помогне с нещо. Но, вижте, когато са ви се случвали хубави неща, защо да променяте тертипа? Не искам да кажа, че съм суеверен. Но може би някои от вас са. Може спирането на ритуала да наруши синхрона между вас. Защо просто не оставим нещата такива, каквито са?
Хейс ни наблюдаваше, оставяйки казаното да проникне в съзнанието ни. „Боже — помислих си аз, — той не пропуска нито един трик. Нищо, което може да ни психяса още повече. За бога, даже и носеща късмет статуя!“
— Има и още нещо. Някои външни хора може да не разберат чудноватите неща, които правим понякога, за да се подготвим за мача. Те може да възразят срещу онова, което мислят, че е… де да знам какво… ву-ду магия или нещо подобно. Така че винаги сме се придържали към едно правило: никой не говори за Мъмбо Джъмбо извън тази стая. Не издаваме нашата малка тайна.
Сега разбрах защо не бях чувал преди това за тази статуя, дори от момчетата, участвали в миналогодишния отбор. Всъщност до тази вечер, когато за първи път излизахме да играем, Джой и аз не бяхме официално причислени към тима.
— И го казвам сериозно — добави Хейс. — Ако някой от вас се раздрънка за това, ще го изхвърля от отбора. — Изгледа ни кръвнишки. — Имам ли думата ви?
Няколко момчета измърмориха:
— Разбира се.
— Не ви чух. Кажете „Обещаваме“!
Изпълнихме желанието му.
— По-високо!
Изкрещяхме го.
— Добре. — Треньорът взе статуята от шкафа и я постави на масата. Отблизо тя изглеждаше още по- грозна.
Обиколихме я два пъти, всеки от нас докосна с дясната си ръка главата й (почувствах се страшно глупаво), после излязохме тичешком на футболния терен и…
Ето какво се случи. Тогава не повярвах. Сега, през мъглата на всички изминали години, опитвам да се убедя сам, че паметта ми погажда номера. Но то се случи. И това е ужасното, защото дълбоко в себе си знам истината, но е твърде късно.
Пет минути след началото на мача не бяхме отбелязали нито една точка и треньор Хейс ме вкара като преден защитник. Като се скупчихме, предложих да направим едно подаване — не нещо специално, просто базисна схема, колкото да почувствам, че съм част от играта. Така че тръгнахме в атака. Сграбчих топката и внезапно вече не беше като на тренировка. Беше нещо реално, за което бях изтърпял всичките болки и повръщането, и седмиците упорита работа, а играчите от Къвингтън изглеждаха така, сякаш искаха да ми избият зъбите и да ме накарат да ги глътна. Нашите прихващачи изтичаха напред. Пазачите на Къвингтън не се отделяха от тях. Сърцето ми думкаше като тъпан в гърдите. Обезумял, отскочих назад, за да спечеля малко място и време, като се оглеждах да видя дали има някой непокрит играч. Стоперите на Къвингтън се
