Дейвид Морел
Мъртъв образ
— Знаеш на кого прилича, нали?
Загледан в сцената, само вдигнах рамене.
— Наистина приликата е поразителна — додаде Джил.
— Мм.
Бяхме в прожекционната зала на студията и гледахме вчерашните снимки. Режисьорът имаше проблеми — това е най-слабият термин — с актьора, изпълняващ главната роля, ако изобщо можеше да се нарече актьор този красив дървеняк. По дяволите, та той беше бивш модел. Въобще не играеше. Позираше. Не стига, че искаше осем милиона долара, от които петнайсет процента авансово, за да участва във филма. Не стига, че променяше сцената ми, от което диалогът звучеше като написан от някой слабоумник. Ами отгоре на всичко постоянно се втурваше в караваната си, за да смърка още кока (за творческо вдъхновение, както казваше той), а после подсмърчаше след всяко изречение в кулминационния момент на филма. Ако тази сцена не се получеше, зрителите нямаше да разберат защо е решил да напусне приятелката си, след като тя става известна певица, и нямаше да ми повярват, а няма нищо по-злопаметно от публика, която остава объркана. Коментарите от уста на уста щяха да ни съсипят.
— Хайде, тъп кучи сине! — изругах тихо. — Само като те слушам, ми иде да се изсекна.
Режисьорът бе пропилял три дни с дубъли и вчерашните снимки бяха по-лоши от направените през предишните два. Отпуснах се на седалката и изръмжах. Режисьорската идея за сцената бе накарала екипа от редактори и монтажисти да работи през цялата нощ, за да съшиват кадрите, които показват реакцията на момичето и кънтри състава, с който тя пееше. И всеки път, когато господин Великолепний подсмръкнеше, хоп — смяна на кадъра — и ние виждахме как някой го гледа прехласнато, сякаш е Господ.
— Боже мой — изпъшках, обръщайки се към Джил. — Тези смени на кадъра отклоняват вниманието от думите им. Тук се предполага да има един по-дълъг кадър.
— Така е, но това е само грубият вариант, разбирате ли — обади се режисьорът от мястото си на последния ред. Близо до вратата. За да може бързо да се измъкне, ако имаше поне малко разум. — Все още не сме работили по озвучаването. Това подсмърчане няма да го има, когато филмът излезе на екран.
— Надявам се да е така — промърморих аз.
— Наистина. Точно като него е — каза Джил зад мен.
— А? Кой? — обърнах се въпросително към нея. — За какво говориш?
— За китариста. Онзи тип зад момичето. Не ме ли слушаше досега? — каза Джил достатъчно ниско, така че никой друг да не чуе.
Ето защо примигнах изненадано, когато заместник-директорът на студията попита някъде отляво в тъмнината:
— Кой е младежът зад момичето?
Джил прошепна:
— Виж как държи кутията с бира.
— Ей там. Онзи с кутията бира — отново се обади заместник-директорът.
В залата настъпи тишина, нарушавана единствено от просташките подсмърчания, идващи от екрана. Заместник-директорът повтори по-високо:
— Попитах кой е…
— Не знам — обади се дрезгаво режисьорът зад нас.
— Сигурно ти е казал името си.
— Никога не съм го виждал.
— По дяволите, как така не си го виждал?
— Всички музикални сцени бяха заснети от помощник-режисьора.
— А тези кадри кой е заснел?
— Пак той. Момчето има само няколко реплики. Свършва си работата и си отива вкъщи. Хей, и без това съм зает до гуша да накарам Сладък нос да се почувства гения, за който се мисли.
— Ето го пак младежът — обади се Джил.
Едва сега започнах да разбирам какво имаше предвид. Младежът много приличаше на…
— Джеймс Дийкън — каза заместник-директорът. — Ето на кого ми прилича.
Господин Напомпани мускули бе успял да се пребори с репликите си. Разпознах едва половината от тях — отчасти, защото репликите, които беше прибавил, нямаха никакъв смисъл, но най-вече защото мънкаше. Най-сетне имахме в едър план приятелката му — певицата, — обляна в сълзи. Тя толкова безцеремонно си бе проправяла път към върха, че бе загубила единственото важно нещо в живота си — мъжа, който я бе обичал. На теория публиката трябваше да й съчувства и да плаче заедно с нея. Ако питате мен, тя наистина щеше да потъне в сълзи, но от смях. На екрана господин Напомпани мускули се обърна и излезе тромаво от репетиционната зала, сякаш слиповете го стискаха. Беше присвил решително очи, готов да получи своя Оскар.
Екранът потъмня. Режисьорът отново прчисти гърло. В гласа му се долавяше нервност.
— Е?
Присъстващите в залата мълчаха.
— Ъъ… Какво мислите? — още по-нервно попита той.
Лампите светнаха, но те едва ли бяха причината за внезапното ми главоболие.
Всички се извърнаха към заместник-директора, очаквайки думата на Гръмотвержеца.
— Аз мисля — поде той и кимна мъдро, — че сценарият трябва да се преработи.
— Скапан град — изругах аз, докато Джил ни откарваше към къщи. Магистралата за Санта Моника беше задръстена както обикновено. Пътувахме със свален гюрук, така че бяхме поели наистина голяма доза изгорели газове.
— Естествено няма да обвинят звездата. В крайна сметка той поиска осем милиона долара, а следващия път ще поиска повече, ако студията го ядоса. — Потръпнах от киселините в стомаха ми. — Никога няма да си помислят да обвинят и режисьора. Той е дяволски добър професионалист, както непрекъснато повтарят всички. Тогава кой остава? Нискозаплатената мижитурка, която пише неща, които всички променят.
— Не се ядосвай. Иначе ще вдигнеш кръвното. — Джил се отклони от магистралата.
— Ще вдигна кръвно ли? Ще вдигна… Та то вече ми е вдигнато. Ако се повиши още малко, ще получа инфаркт!
— Не знам от какво си толкова изненадан. Това се случва при всеки филм. В този бизнес си от петнайсет години. Вече трябва да си свикнал с отношението към писателите.
— Изкупителни жертви. Това е единствената причина, поради която ни търпят около себе си. Всеки продуцент, режисьор и актьор в града е по-добър писател. Само ги попитай и ще ти го кажат. Единственият проблем е, че те не могат да четат, камо ли да пишат, но според тях просто нямат време да седнат и да запишат „гениалните“ си мисли на хартия.
— Но така действа системата, скъпи. Няма начин да я победиш, така че или приеми този бизнес, или го напусни.
Аз се намръщих.
— Единственият начин да направиш сносен филм е хем ти да напишеш сценария, хем ти да си режисьорът. По дяволите, бих изиграл и главната роля, ако не бях изгубил косата си, скубейки я от яд.
— И да имаш двайсет милиона долара — допълни Джил.
— Да, това също би помогнало. Тогава нямаше да ми се налага да се унижавам пред тези студийни шефове. Но ако имах двайсет милиона долара да финансирам филм, тогава защо ще ми е да бъда сценарист?
— Знаеш, че ще продължиш да пишеш, дори да имаш сто милиона.
— Права си. Сигурно съм побъркан.
— Уес Крейн — каза Джил.
