Всеки го гони такава параноя, че иска да знае какво правят другите. Ако надушат, че нещо върви успешно, те панически бързат да го откопират.
— Уолт, аз не се опитвам да ви го отмъкна. Нямате сключен договор с него, нали?
— И какъв е този проект, наречен „Наемници“? За какво се разказва?
— Това е един сценарий, който написах на риск. Идеята ми дойде, когато чух за рекламите на задната корица на списание „Авантюрист“.
— Списание „А…“. Дейвид, смятах, че имаме добри бизнес взаимоотношения.
— Разбира се. И аз си мислех така.
— Тогава защо не си ми казал за тази история? Хей, ние все пак сме приятели. Можеше да не ти се налага да я пишеш на риск. Можех да ти отпусна някакви пари за развитието на този проект.
„И след като го оплескаш напълно, щеше да го превърнеш в мюзикъл“ — помислих си аз.
— Ами, предполагам, че съм смятал, че не е за теб. След като искам аз да бъда режисьорът и да използвам неизвестен актьор за изпълнител на главната роля.
Още едно нещо, на което можеш да разчиташ в този бизнес. Да кажеш на продуцент, че проектът ти не е за него. Той ще се почувства така пренебрегнат, че веднага ще поиска да го види. Това не означава, че ще го купи. Но поне ще бъде удовлетворен да знае, че не е пропуснал шанса за някой хит.
— Да режисираш ти, Дейвид? Та ти си сценарист. Какво знаеш ти за режисирането? Трябва да се направи разграничение. Колкото до използването на момчето за главна роля, това е друго нещо. Обмислях го вчера, след като видях пробните му снимки.
„Разбира се, че си — помисли си. — Снимките са запалили любопитството ти. Съобщението в списанията днес е породило идеята ти.“
— Сега разбираш ли какво имам предвид? — попитах невинно. — Предполагах, че няма да харесаш нашия тандем. Затова не ти го предложих.
— Е, проблемът е само хипотетичен. Току-що изпратих шефа на юридическия отдел да се срещне с него. Предлагаме на момчето дългосрочен договор.
— С други думи, искате да го обвържете, така че никой друг да не може да го наеме, но не се ангажирате да му възложите главна роля във филм и ще му плащате само част от това, което мислите, че струва.
— Хей, десет хиляди долара не е никак лоша заплата. Не и от негова гледна точка. А може да стигнем и до петнайсет.
— Срещу какво?
— Сто и петдесет хиляди, ако се снима във филм.
— Агентът му няма да се съгласи.
— Той няма агент.
Това обясняваше защо от Съюза на актьорите ми бяха дали домашния адрес и телефон на Уес, вместо този на агента му.
— А, сега разбирам — казах аз. — Правиш всичко това напук на мен.
— Нищо лично, Дейвид. Такъв е бизнесът. Знаеш ли какво ще ти кажа? Покажи ми сценария. Може и да се споразумеем.
— Но няма да се съгласиш аз да бъда режисьорът?
— Хей, с тези високи бюджети, единственият начин да оправдая риска, който поемаме с неизвестен актьор, е като му плащам нищожна сума. Ако филмът се окаже хит, той така и така ще ни изцеди следващия път. Но не мога да рискувам парите, които спестявам от него, като използвам неопитен режисьор, който сигурно ще повиши бюджета до небето. Според мен този филм ще се побере в рамките на 15 милиона.
— Но ти дори не си чел сценария. В него има няколко големи екшън сцени. Експлозии. Хеликоптери. Скъпи специални ефекти. Ще отидат минимум 25 милиона.
— Това е моето виждане. Хей, имаш такъв реален шанс да се споразумеем, че едва ли ще развалиш всичко заради специалните ефекти. Няма да бъдеш режисьор.
— Е, както каза преди малко, това е само хипотетично. Вече съм предложил нашия екип на друг.
— Не и ако сключим договор с него. Дейвид, недей да водиш война с мен. Не забравяй, че сме приятели.
От „Парамаунт“ ми звъннаха един час по-късно. Мълвата за сделките се разпространява бързо. Чули били, че имам проблеми с моята студия и се чудели дали не можем да се срещнем и да обсъдим проекта, за когото са прочели във вестника.
Казах, че ще им се обадя. Сега имах това, което исках — можех да заявя, без да е лъжа, че „Парамаунт“ са ме потърсили. Можех да накарам двете студии да си съперничат.
Още същата вечер Уолт ми позвъни отново.
— Какво си направил с момчето? Да не си го скрил в твоя килер?
— Не можа да го откриеш, а?
— Шефът на юридическия ни отдел казва, че момчето живее с някаква банда чешити някъде на майната си. Онези типове не били много приказливи. Нашият човек го нямало там, а те не знаели къде е отишъл.
— Утре ще се срещна с него.
— Къде?
— Не мога да ти кажа, Уолт. Обадиха ми се от „Парамаунт“.
Срещнахме се с Уес в Бърбанк пред една сергия за тако1. Беше ходил с мотоциклета на състезание и като спря, обут с ботуши и джинси, с фланелка и кожено яке, аз потреперах от усещането за deja vu2. Изглеждаше точно като Дийкън във филма „Бунт на 32 улица“.
— Спечели ли?
Уес се ухили и вдигна палец.
— А ти?
— Има интересно развитие на нещата.
Едва бе успял да паркира мотора си, когато се зададоха двама мъже в костюми. Запитах се дали не са ченгета, но костюмите им бяха твърде скъпи. И тогава внезапно разбрах. Студията. Бяха ме проследили още от къщи.
— Господин Хепнър иска да хвърлите един поглед на това — обърна се синият костюмар към Уес и сложи някакъв документ на масичката досами пътя.
— Какво е това?
— Договор за работа. Господин Хепнър има чувството, че цифрата ще ви хареса.
Уес побутна листа към мен.
— Какво означава това?
Прочетох го набързо. Студията бе увеличила сумата. Предлагаха му петнайсет хиляди сега срещу четвърт милион за бъдещо участие във филм.
Казах му истината.
— При твоето положение това са много пари. Мисля, че на този етап имаш нужда от агент.
— Познаваш ли някой добър?
— Моя собствен. Но това може да бъде твърде сближаващо.
— Тогава какво трябва да направя според теб?
— Истината ли искаш? Колко спечели миналата година? Петнайсет хиляди е сериозна оферта.
— В това има ли някаква изгода?
Кимнах утвърдително.
— Има шанс да играеш в „Наемниците“.
— И?
— Аз няма да съм режисьорът.
