— Чилито къкри на огъня целия ден. Ще има и царевични питки, и салата.
Уес кимна.
— Добре, майка ми обичаше да готви чили. Това беше преди баща ми да ни напусне и тя да се пропие.
Джил свъси вежди. Уес обаче не забеляза, вперил очи в кутията си с бира.
— После тя изобщо не готвеше — продължи той. — Когато влезе в болницата… това беше в Оклахома. Ами, ракът я довърши. От социалните служби ме настаниха в приемно семейство. Предполагам, че тогава взехда ставам буен. — Умислен, Уес изпразни на един дъх кутията и премигна към нас, сякаш едва сега си спомни, че бяхме там. — Домашно приготвената храна ще ми се отрази добре.
— Ей сега ще е готова — каза Джил.
Но все още изглеждаше притеснена и аз едва не я попитах какво не е наред. Но тя влезе вътре.
Уес бръкна в една книжна кесия под розовия храст.
— Както и да е, приятел. — Подаде ми кутия бира. — Искаш ли да снимаш друг филм?
— По списанията пише, че си много търсен. — Седнах до него, загледан в океана и отворих бирата си.
— Така е, но нали сме един отбор. Ти пишеш сценария и режисираш. Аз играя. Или двамата заедно, или никой. — Той смушка коляното ми. — Нали такава ни беше уговорката?
— Такава е, щом казваш. Точно сега имаш възможност да правиш каквото си поискаш.
— Това, което искам, е приятел. Някой на когото вярвам, че ще ми каже, когато се издънвам. Другите момчета ще те оставят да направиш каквото и да е, ако мислят, че ще спечелят пари, дори и ако съсипваш себе си. Научих своя урок. Повярвай ми, този път ще правя нещата както трябва.
— В такъв случай… — започнах аз, леко озадачен.
— Да го чуем.
— Работя върху нещо. Ще започнем с няколко дадености. Публиката те харесва в действени роли. Но ти трябва да бъдеш бунтар, човек, който не се съобразява с установените неща. И филмът трябва да бъде полемичен. Какво ще кажеш за бодигард — той е млад здравеняк, който ще охранява известна филмова звезда? Някоя, която напомня за Мерлин Монро. Той тайно се влюбва в нея, но не се осмелява да й го признае. Тя умира от свръхдоза приспивателни. Полицаите казват, че е самоубийство. Пресата подкрепя версията. Но бодигардът не може да повярва, че тя е посегнала на живота си. Той открива доказателство, че се касае за убийство. Потулването на това направо го вбесява. Изпълнен със скръб, продължава разследването си. Убийците едва не го пречукват. Сега е изпълнен с два пъти повече ярост. Открива, че човекът, наредил да я убият — в момента тече предизборна кампания, а актрисата е написала изповед за известните си любовници, — е президентът на САЩ.
— Мисля — Уес сръбна от бирата си, — че ще снимаме в Оклахома.
— И в Чикаго, и в Ню Йорк. Това е филм-критика срещу правителството, в който ще има един симпатичен герой.
Той се изкиска.
— Кога започваме?
Ето така сключихме сделката за „Несправедливост“.
Бях като наелектризиран през цялата вечер, но по-късно — след като приключи приятната вечеря и Уес отпраши с мотора си — Джил спъхна огромния ми оптимизъм.
— Онова, което ни разказа за Оклахома, за баща му, който ги напуснал, за пропилата се майка, която умряла от рак, за отиването му в приемно семейство…
— Забелязах, че това те разтревожи.
— Позна. Толкова си зает да се взираш в клавиатурата на компютъра си, че не можеш да следиш публикациите за твоята звезда.
Сложих една купа в миялната машина.
— И?
— Уес е роден в Индиана. Той е бил подхвърлено дете, отгледано в сиропиталище. Историята, която ти разказа, не е неговата.
— Тогава чия е?
Джил ме изгледа продължително.
— Боже мой, не и на Дийкън!
Ето какво било, истината изскочи като отвратителното човече от кутийката с пружинка и ми се ухили злорадо в лицето. Физическата прилика с Дийкън беше случайна, игра на съдбата, която се оказваше божия благодат за него. Но останалото — жестовете, дрехите, гласът — беше съзнателно търсено. Знам какво си мислите — че сам си противореча. Когато го срещнах за пръв път, си помислих, че държането му е твърде естествено, за да е съзнателно подражание. И когато осъзнах, че пробните му снимки във всяко отношение са напълно идентични със сцената в плевнята от филма на Дийкън „Блудният син“, не повярвах, че Уес съвсем преднамерено е възпроизвел тази сцена. Пробните снимки изглеждаха напълно естествени, за да бъдат имитация. Беше като отдаване на почит.
Ала сега вече знаех. Уес имитираше. Но смразяващото бе, че онова, което бе направил, надминаваше обикновената имитация. Той бе реализирал заветната цел на всеки редови актьор. Не играеше роля. Не претендираше, че е Дийкън. Той всъщност беше своя модел. Толкова много се бе вживял в ролята, която в началото несъмнено бе изиграна съвсем преднамерено, че сега той бе самата роля. Уес Крейн съществуваше само по име. Но миналото му, мислите му и самата му идентичност вече не бяха негови. Те принадлежаха на един мъртъв човек.
— Какво, по дяволите, е това? — попитах аз. — „Трите лица на Ева“? „Сибил“?
Джил ме погледна нервно.
— Докато не стане „Психо“.
Какво трябваше да направя? Да кажа на Уес, че се нуждаеше от помощ? Да се срещна насаме с него и да се опитам да поговоря за заблудата му? Единственото, с което разполагахме в подкрепа на нашата теория, бе един разговор, а Уес съвсем не бе опасен. Тъкмо обратното. Държането му бе безупречно. Той винаги говореше любезно и с чувство за хумор. Освен това актьорите използват най-различни начини да се подготвят психологически. Те са ексцентрици по природа… „Най-доброто, което може да се направи — разсъждавах аз, — е да се изчака и да се види.“ На прага на заснемането на нов филм, нямаше никакъв смисъл да се създават проблеми. А ако заблудата му станеше разрушителна…
Обаче той определено не създаваше проблеми на снимачната площадка. Идваше половин час по-рано за снимките. Знаеше репликите си. Прекара много вечери и уикенди — без да бъде задължен — да репетира с другите актьори. Дори и заместник-директорът на студията призна, че заснетите кадри са великолепни.
Единственият повод за тревога беше манията на Уес да се състезава с коли и мотори. Уолт Хепнър направо изпадна в истерия относно застраховките му.
— Хей, той се нуждае от изпускане на парата — казах му аз. — Подложен е на голямо напрежение.
„Аз също“ — признах си тихомълком. Този път разполагах с бюджет от 25 милиона и нямаше да съсипя работата, като карам звездата във филма да се чувства неловко.
По средата на снимачния период Уес дойде при мен и ми каза:
— Виждаш ли, няма шеги и номера. Този път се държа добре.
— Хей, оценявам това. — Какво ли имаше предвид с „този път“?
Може би си мислите, че съм могъл да предотвратя онова, което се случи, ако съм се грижел повече за него, отколкото за филма. Но аз се грижех за него, както ще видите по-нататък. Ала напразно. Онова, което стана, беше неизбежно като трагедия.
„Несправедливост“ пожъна по-голям успех и от „Наемниците“. От разпространението в цял свят получихме общо 200 милиона. „Върайъти“ предсказваше още по-големи приходи от следващия филм. Разбира се, следващият бе номер три. Но някъде дълбоко в съзнанието ми едно злобно гласче ми казваше, че за Дийкън три е било нещастно число.
